Ние бяхме първата група, която риташе футболни топки към сцената - това беше моя идея, а и съм горд да кажа, че все още го правя. (И то много луксозни топки. Не синтетични боклуци.) И ние бяхме първата група, която си имаше бар на сцената, със сервитьор, в подходящи дрехи, който ни сервираше. Това ни спестяваше време и енергия да не отскачаме встрани за питиета. Също така ни предоставяше място, където да отидем по време на безкрайните барабанни сола на Кени. Седяхме си там, докато Кени блъскаше до забрава. Някой от нас казваше:
- Мислиш ли, че стана време да се връщаме?
А друг отговаряше:
- Хайде да изпием само още по едно.
Това беше нещо толкова различно за онова време. Трябва да разберете колко сериозна беше рок музиката тогава. Издигането на „Фейсис“ почти съвпадна с издигането и на прогресивния рок - сериозните китаристи набръчкваха чела по време на деветминутни сола на китари с два грифа и клавишните музиканти изсвирваха имитации на симфонии на няколко синтезатора за цели часове. И нека не забравяме фактора какво мрачно място беше Великобритания в началото на 70-те години - в спад, икономически погром, разкъсвана от стачки, улиците задръстени от неприбрани боклуци, земя на правителствено въведен режим на тока. Това бяха черни и мрачни няколко години, и „Фейсис“, реалисти, но не и отчаяни, ярко облечени и подпийнали, изглеждаха като дъга в сивотата.
Все пак, по ироничен начин, нашето държание беше доста дръзко. Всяка група в света разполагаше с двама китаристи. Ние имахме само един и това беше Уди. А той се справяше прекрасно с работата си. Но, точно както при „Джеф Бек Груп“, наличието само на един китарист оставяше достатъчно свободно място за мен, като певец.
Също така имах и много свободно пространство, в което да се движа - то беше по-тясно в „Кройдън Грейхаунд“ или в „Трентам Гардънс Балрум“ в Стоук-он-Трент, които си бяха сцените, по които изкарахме голяма част от кариерата си в Англия, но по-обширно по големите американски сцени, до които „Фейсис“ бързо достигнаха. И внезапно шоуменът, който бавно и неловко се измъкваше цяло десетилетие, се изля от мен. Доста скоро аз направих цял нов репертоар с трикове със сигурния ми реквизит, стойката за микрофона - монтирах я високо, за да се наложи да се вдигам на пръсти, въртях я като полицейска палка, влачих я зад себе си по сцената, избутвах я нагоре, за да е точно над главата ми, или я завъртах в ръцете си и я накланях напред, все едно беше партньор за танго. После се научих да я хвърлям, засилвах я с все по-голяма увереност и я хващах (на късмет), докато падаше. Фактът, че през почти петте години с „Фейсис“, аз не си извадих нито едно от очите, нито на някого другиго, се равнява на някакво чудо. Една вечер в Детройт, аз се попрестарах, метнах стойката на микрофона нагоре и не я видях отново. Предполагам, че заседна при прожекторите. Може още да си е там.
По принцип ние се качвахме на сцената, а Рони Лейн казваше нещо като:
- Съжалявам, че закъсняхме - сешоарът на Род се счупи.
И ние започвахме, забивайки Memphis, Tennessee на Чък Бери, която доста често, ако се изсвири правилно, може да удари публиката в меките части. Винаги беше прекрасно чувството да чуя как започва тази музика и да запея след това.
Списък с песни? Списъците са за задръстеняците. Задръстеняците и професионалистите. По-добре е да се качиш на сцената и да разбереш какъв е списъкът, като извикаш стария боен вик на „Фейсис“: „Коя песен свирим?“ Всички знаехме, че по някое време ще изсвирим Cindy Incidentally например или Sweet Lady Mary, или I Feel So Good на Биг Бил Брунзи, а по време на друг концерт принуждавахме Рони Лейн да пие само портокалов сок, за да може да изпее първия куплет на Maybe I’m Amazed на Пол Маккартни, една песен, която обожавахме и към която изпитвахме огромна завист. Защо ние не бяхме я написали?
Празнините между песните бяха ужасно продължителни не само поради факта, че трябваше всички да се разберем коя песен ще свирим след това. Ако Уди искаше да настрои китарата си, той не слизаше от сцената, за да вземе друг инструмент, а си оставаше там и настройваше на място тази, с която беше в момента. Тогава научих изкуството да говоря с публиката: по време на концертите на „Фейсис“, в тези празни моменти, докато Уди се опитваше да настрои едно отворено „ми“6. Тогава се научих да казвам нещо повече от традиционното „Разговаряйте помежду си“. Лонг Джон Болдри бе посял семето на това: той винаги по много добър начин запълваше празнините от по минута-две, или разказваше историята зад някоя песен, преди да я изпее. Но чак във „Фейсис“ по подходящ начин започнах да използвам както трябва съветите му.