През март 1970-а напуснахме Англия за едно 38-дневно турне в Северна Америка, съвпадащо си с издаването там на албума First Step, като започнахме от Торонто, Канада. Още веднъж, както и с „Джеф Бек Груп“, усещането ни беше, че Англия ще е трудна за успех, но Америка е широко отворена, ако си готов да работиш здраво и да извървиш дълъг път. Усещахме, че там го има този глад за шумен, ударен, британски рокендрол. И отново това чувство се оказа абсолютно вярно. В Торонто, на „Варсити Арена“, ние подгряхме MC5 и „Канд Хийт“, но бяхме себе си. На следващия ден трябваше да летим до Бостън, за да свирим три вечери като подгряваща банда в „Бостън Тий Парти“, един склад, преустроен за 1500 човека на улица „Лансдоун“, и най-вървежният клуб в града по това време. Но мъглата, спуснала се над Бостън, означаваше, че полетът ни е отменен. Били Гаф ни каза, че ще трябва да пропуснем първото шоу и вместо това ни качи на първия полет, който излиташе от Торонто и бе насочен към Ню Йорк. Седяхме в самолета, чувствахме се тъпо заради проваленото участие, когато се чу гласът на капитана по интеркома: „Съжаляваме, че заради мъглата в района на Ню Йорк, този полет ще бъде насочен към Бостън“. Следват весели викове. Съдбата, изглежда, че беше на наша страна.
Бостън беше смразяващо леден. Понеже с Уди бяхме идвали и преди това, ние съобразително си бяхме донесли палта. Останалите от бандата, при тяхното първо истинско идване в Америка, трепереха в якетата си. До този момент разказите ни с Уди какво да очакват в Щатите, бяха посрещани от другите с леко снизхождение: „Да, добре“, но сега всички казваха: „Можеше да ни предупредите“.
През този следобед, по време на саундчека, Мак откри, че различните нива на електрическото напрежение в Англия и Америка разстройват неговия орган „Хамънд B3“ почти (но не чак толкова) с цял нотен ключ. В резултат на това ключ „ми мажор“ на останалите от групата се равняваше на „фа мажор“ и през първия концерт се наложи той да транспонира песните, докато свиреше - но всичко си звучеше почти в една тоналност. Това си беше неприятно и нехармонично начало, но за щастие, Пийт Бъкланд, главният техник на бандата, успя да реши проблема за втория концерт.
В Детройт ни заобичаха. По време на първото ни посещение свирихме две вечери в „Ийстън Тиатър“, подгрявайки „Савой Браун“. Репутацията на детройтските хлапета беше, че са костелива публика в един труден за живеене град, но ако харесваха нещо, те се радваха диво, а бяха и лоялни. Откликнаха на шоуто и когато първата обиколка на турнето отново ни върна в Детройт за още три вечери, те дойдоха в големи количества, за да ни гледат отново. През следващите години това се превърна в нещо като роден дом за „Фейсис“ и проверена територия. Това беше мястото, където Дейвид Ръфин от „Темптейшънс“, който ни обичаше, често се присъединяваше към нас и изпяваше (I Know) I’m Losing You, което за мен си беше вълнуващо, понеже бях голям негов почитател.
Но където и на друго място да отидехме, ние намирахме нови фенове. Първото турне в Америка продължи десет седмици и здраво скрепи групата на сцената и извън нея. Връщането през лятото в Англия се оказа сурово нещо - да се върнеш в действителността с шут. От възторжените викове в големи, добре уредени зали в Щатите, ние се върнахме към сравнително равнодушие в места като „Кук'с Фери Ин“, в лондонския квартал „Едмънтън“. Публиката в родината доста по-бавно ни заобичваше. Много хора очевидно ни смятаха за пияни тъпанари и лондонски смотаняци. Други ни гледаха странно, понеже не можеха да разберат каква точно ни беше връзката със „Смол Фей- сис“, чиито хитове в класациите през шейсетте ги бяха оставили със спомена, поне доста така си мислеха, за младежка поп банда.
Следователно през юни, по време на един концерт на открито, провеждащ се в подкрепа на „Световен фонд за дивата природа“ в зоологическата градина „Дъдли“, в Уест Мидландс, ние излязохме след „Едгар Броутън Бенд“, които се бяха справили толкова добре, че само след три наши песни започнаха да ни освиркват и ни свалиха. Можеше да стане много по-лошо, ако Робърт Плант от „Лед Цепелин“ не беше там. Той видя, че сме изпаднали в затруднение и се качи на сцената, за да изпее с мен It’s All Over Now. Понеже Плант си беше от Мидландс и бе местна легенда, появяването му смекчи публиката и ни спаси.
Ключов момент в спечелването на английската публика беше възхищението към нас от страна на Джон Пийл, най-добрия радио- водещ. През 1970-а, Пийл тъкмо беше започнал да води „Времето на Пийл“, където се включваше група, свиреща на живо пред малко зрители, събрани в студиото на „ Би Би Си“ на улица „Лоуър Риджент“ в Лондон. Пийл харесваше „Фейсис“ и ни включи в програмата си през юни. Записахме You ’re My Girl, Wicked Messenger, Devotion и It’s all Over Now, а Пийл каза всякакви окуражителни думи. Това наистина ни помогна да се харесаме на хората и да преборим една част от отрицателната енергия към нас. Това беше началото на моята дълга и приятелска връзка с Пийл, по време на която аз бях гост на сватбата му и доколкото си спомням, проведох дълъг разговор с една негова възрастна леля от Уелс. „Фейсис“ след това участваха много пъти при Пийл, като му причинихме огромни количества стрес, понеже го държахме с нас в пъба, намиращ се срещу студиото, до последната възможна минута преди началото на предаването. Той доста се пани- кьосваше, а понякога се появяваше и някой големец от „Би Би Си“, който правеше опит да ни избута към студиото. Но винаги успявахме навреме.