През октомври 1970-а, ние се върнахме в Америка за още двадесет и осем концерта. А когато стигнахме до Милуоки, ни казаха, че билетите за останалите шестнадесет концерта вече са разпродадени - изключително постижение. Ние го отпразнувахме като се напихме в един бар, а после, по средата на нощта, нахлухме в хотелската стая на Били Гаф, преобърнахме леглото, извадихме всички крушки и наводнихме банята. Между другото, по това време Гаф си беше в леглото.
Разбира се, хотелските разрушения бяха нещо, с което „Фейсис“ много бързо се прочуха. В наша защита бих могъл да посоча, че много от онова, което вършехме в тази сфера, не беше безпричинно разрушаване, а креативно преправяне. Премахването на мебелите от една стая например често биваше последвано от пренареждането на същите мебели в перфектен вид на друго място, като коридор, балкон или хотелската градина. За допълнителна защита бих казал, че бивахме изключително отегчени. През 1970-а, ние изкарахме общо четири месеца из американските пътища, разделени по равно между двете турнета. Далеч от дома за толкова дълго време просто си беше неминуемо пръстите да започнат да ни сърбят. Така или иначе, някой откри, че няма по-добро прекарване на тъп следобед в Питсбърг от натъпкване- то догоре на един асансьор с матраци и изпращането му долу до лобито. Изваждането на болтовете, които стягат рамката на леглото, беше още един много популярен номер, който водеше до страхотни фарсови моменти. Изваждането на микрофона от телефонната слушалка, водещо до креслив яд от следващия му ползвател, си имаше своите подстрекатели, като и аз бях сред тях.
Картините по хотелските стени, също така бяха много апетитни за преправяне. Ако имаше някоя средновековна сцена, някой от нас можеше да нарисува самолет в нея, или може би колело. Уди рисуваше много хубави самолети върху всякакви репродукции на горски пейзажи от седемнадесети век, които закачаха над леглата.
Или, разбира се, съществуваше и винаги модерният карикатурен мъжки израстък, или „кочан“. През онези дни много се кефех да рисувам кочани и драсках по един такъв върху почти всичко. В художествен план от началото до средата на 70-те беше моя „кочанов период“. А и винаги се познаваше кои са направени от мен, понеже моите винаги бяха „след събитието“ - бяха увиснали надолу, от тях капеше. Те бяха моята запазена марка. На всички други сочеха право нагоре, но аз предпочитах да създам нещо по-уместно. Предполагам, че в тези случаи се обаждаше артистичната ми чувствителност.
Всъщност, сега като се замисля, рисуването на кочани продължи и след периода ми с „Фейсис“, и продължи доста време през 80-те. Фактически, макар да ме е срам да си призная, дори и сега, изправен пред книгата за гости в някое префинено домакинство, все още усещам инстинктивно желание - както се казва - да нарисувам един кочан. В пика на моята рисувателна мания, творението ми често се появяваше в паспортите на хората - в интерес на истината, включително при една скорошна срамна случка, след един полет от Дъблин до Лондон, в паспортите на тримата членове на момчешката банда „Макфлай“. „Какво ще правя“, казват хората, изпаднали в паника, когато видят нарисуван с химикал фалос на страницата със снимката в техния държавно издаден пътнически документ. На което най-ефикасният отговор е и винаги е бил: направи се на ударен и кажи, че тригодишното ти дете го е направило.
На всичко отгоре, след драсканиците и разрушенията, връзките между „Фейсис“ и управата на хотелите не се подобряваше заради нашия навик да каним цялата публика в хотела след концерта. Аз отправях поканата от сцената, като казвах на всички къде сме отседнали и на кой етаж се намираме. Понякога буквално имаше стотици хора в коридора - повечето от тях се държаха много прилично, бих добавил. Хлапетата си идваха с бутилки вино, а ние си оставяхме вратите отключени и на сутринта нищо не липсваше. Обаче не може да се отрече, че при някои случаи, в по-нагорещените моменти на тези вечери, голотата в плувния басейн си беше напълно реална, а и също така в стаите се случваха актове от сексуално естество. За един пич това да има дълга коса, да е член на рок група и да е англичанин, очевидно си беше много силна комбинация по това време за младите американски момичета. Никой от нас не беше особено верен, когато бяхме на турне. Разсъждавахме по следния начин: ако не бяхме на турне, нямаше да изневеряваме. Доста посредствена логика, но нямаше как.