- Ето, ще погледнеш ли това нещо?
Намествайки погледа си, аз се взрях в носа му и видях тънък лъч светлина, където, по принцип, не трябваше да го има, преминал през преградката в носа му.
Ясно стана, че е време да се замислим за смъркането ни. Очевидно, едното от решенията беше да спрем да смъркаме кокаин. Обаче другото решение - а по някаква причина то ни се хареса повече и на двамата - беше да намерим друг начин за приемането му, в който не участваше носа. Тогава започнахме да купуваме от аптеката капсули против настинка, издърпвахме двете половинки на капсулите и заменяхме съдържанието им с щипка кокаин и после започнахме да ги приемаме анално, а тъй като човешкото тяло е страхотно нещо, те безпроблемно се разтваряха в телата ни.
Бинго. Открихме, че това сработва изключително ефективно. Това си беше двойна победа, понеже носът на Уди очевидно бе развял белия флаг, а аз бях започнал да се притеснявам, че кокаинът, приеман носно, ще навреди на гласа ми. Сега просто можехме да отидем в банята и да си вкараме нужното лекарство, по френския метод, в багажника.
По време на едно от тези ранни турнета с „Фейсис“, аз научих малък, но важен урок за това как да се държа с пресата. Двамата с Уди бяхме даровити фотографи с фотоапаратите за „мигновено отпечатване“ „Полароид“, които отпечатваха снимката веднага след заснемането и: изключително чудо на технологията в преддигиталната ера. И понеже това бяхме аз и Уди, ние използвахме тези фотоапарати най-вече за снимки на голи момичета в хотелските ни стаи. Трудно бих пресъздал огромното удоволствие, което двамата получавахме, докато правехме онова леко неприлично движение „потъркване на снимката“, което трябваше да се извърши, за да се затопли хартията и по този начин да се забърза процеса на проявяване.
По време на турнето дадох интервю на един старши репортер от „Сън“. Той изглеждаше като солиден пич, затова, когато изключи магнетофона, аз му казах:
- Ето, хвърли един поглед на тези.
И извадих от джоба си доста дебела пачка с полароидни снимки на блондинки, всички идеално каталогизирани с дати и града на заснемането им, четливо написани отзад. Разбира се, този личен момент между певец и журналист се появи в „Сън“ със заглавие: „Род - пола- роидното хлапе“. Не си спомням някога да съм се чувствал по-унижен. Известно време не посмях да отида при родителите си, защото се ужасявах, че ще трябва да обсъдя този въпрос с татко. Най-накрая се изправих пред него и веднага видях, че е обиден, понеже презрително ме отбягваше за цели два часа.
Баща ми не харесваше особено „Фейсис“ - дори и когато не снимахме момичета и показвахме резултатите на журналисти от националните всекидневници. На него му се нравеше, за моя радост, успеха на „Фейсис“, но тъй като той не пиеше, не мисля, че одобряваше висо-
ката алкохолна консумация на групата и фриволното поведение. Със сигурност не му се нравеха хотелските ни лудости. Знам това, понеже една вечер с братята ми пробвахме и върху него, но съвсем погрешно бяхме разчели настроението му.
Това се случи в Единбург, където бяхме отишли с татко и чичовците ми предната вечер, преди футболен мач на Шотландия. Хотелът, в който отседнахме, тъкмо го боядисваха и през нощта, пияни като прасета, с братята ми взехме стълби и талпи, влязохме на пръсти в стаята, в която татко спеше, и ги сложихме около леглото му. После брат ми Дон се качи върху талпите, сложени върху стълбите и се престори, че боядисва тавана, а ние запалихме лампите, за да събудим татко. Без въобще да намери тази сюрреалистична обстановка за забавна, както ние желаехме, той побесня - дори ни подгони из коридорите. Никога повече не го намесих в подобни шмекерии.
Легендата на „Фейсис“ се разрасна, дори и в Англия. Свирихме на „Уилий Фестивал“ през 1971-ва, като съпорт банда на Марк Болан, обаче издухахме горкия музикант. Публиката не го остави да свири. А после, през септември същата година, се появихме на шоу на открито в игрището за крикет „Оувъл“, в Кенингтън, върху афиш, на който присъстваха и „Ху“.
Рядко можех да отида на концерт с моята кола, но този път успях. Следователно, аз пристигнах през този следобед с бяло „Ламборджи- ни“, купено наскоро с печалбите от соловите ми албуми, облечен в сценичните си дрехи: палто от леопардова кожа и подобен панталон, които си бях купил за това събитие от бутик „Грани Тейкс Ей Трип“ на „Кингс Роуд“. По онова време всички музиканти пазаруваха там, което си беше страхотно, но модните сблъсъци се избягваха: продавачите виждаха какво си избрал и внимателно казваха: „О, Мик си купи това“ или „Може би няма да искате това, защото Боуи тъкмо беше тук и си го купи“.