Както и да е, помня как паркирах в „Оувъл“ зад сцената и излязох от ламборджинито, облечен от глава до пети като леопард, заедно с приятелката ми, Ди Харингтън, която носеше къса пола, имаше крака до врата си, и двамата се отправихме към гримьорните, хванати ръка за ръка. И точно в този момент, докато вървяхме, усетих това поразително чувство, че съм дошъл на мястото си - не просто в „Оувъл“, а в определено място в живота и си помислих: по дяволите - ти си цяла рок звезда, нали така, момче?
Още едно нещо за концерта в „Оувъл“: изпях си нещата, пих на сцената, навсякъде имаше полиция; слязох, изпих още едно с момчетата; после се качих в ламборджинито и подкарах към вкъщи, като на изхода полицаите ми помахаха весело. И всичко си беше в реда на нещата. „Довиждане, г-н Стюарт. Карайте внимателно“. Покъртително. Напълно различни времена.
* * *
Недостатъкът на небрежния подход на „Фейсис“ се състоеше в това, че когато ставаше въпрос за бизнес страната на нещата, никой в групата не беше в час. Никой не поемаше финансовия контрол: изглеждаше, че всичко се прави с пари в брой в кутии за обувки и пликове, а Бил Гаф ни казваше да не се притесняваме. Нямаше никакво счетоводство, доколкото знаех: само от време на време се появяваха суми на разходи, написани върху салфетка. И никой не поемаше контрол за планирането на времето ни, за да ни осигури достатъчно почивно време. Турнетата просто ни бяха обявявани и ние започвахме да се оплакваме и да казваме, че няма да ходим - обаче старата ни майка Гаф отговаряше:
- Ами, страхувам се, че трябва да го направите, защото депозитите вече са платени.
Благодарение на парите, придобити от турнетата в Америка, ние живеехме екстравагантен живот: всички се втурвахме да си купуваме къщи и коли или, в случая на Уди, който се втурна да купи на баща си голям цветен телевизор (баща му го върза с верига за радиатора, за да не може никой да му го открадне). Ние бяхме млади, глупави и никой не се интересуваше от подробностите, понеже бяхме богати повече, отколкото си бяхме представяли. Това си е нормално, когато си на двайсет, но никой не се замисляше за факта, че по някое време всичко може да отиде по дяволите.
А точно това се случи - всичко отиде по дяволите. Проблемите бяха политически, разгоряха се бавно и най-вече се появиха като резултат от успеха, който бях постигнал със соловата си кариера, която създаде всякакви по вид усложнени обтягания и тревоги. Отначало балансът между живота ми като соло артист и живота ми във „Фейсис“ изглеждаше изключително лесен. Има група, в която можех да бъда необуздан, груб рокендрол музикант. Имах и соловите си албуми, в които също правех рокендрол, но можех да изразя и останалите си страсти: фолк и соул влиянията ми. А между тези интереси, изглежда, че нямаше някакъв конфликт. Напротив, те се бяха сработили по много щастлив начин.
През 1971-ва, когато Maggie May излезе и аз трябваше да отива в Top of the Pops, за да я промотирам, момчетата от групата дойдоха за забавление. Преди това зад кулисите ние се опитахме - и не успяхме - да нахлуем в съблекалнята на „Панс Пипъл“, постоянната дамска денс трупа на шоуто и вместо това се отдадохме на доста бурна футболна игра в коридора на „Би Би Си“ срещу „Слейд“, глем рок бандата, и накрая „Фейсис“ победиха с 2:0. За записа всички се издокарахме в готини дрехи, а Джон Пийл, нашия дисководещ и приятел, седна на един стол и много смутено се престори, че свири на мандолина (инструмент, с който той нямаше никакъв опит), докато Рони, Уди и аз, скочихме зад сцената и заритахме една футболна топка, като не бяхме прекалено загрижени за разкриването на голямата търговска тайна на Top of the Pops - в любимото британско музикално шоу, повечето банди свиреха на плейбек. През следващата година ние отидохме още по-напред, когато Angle влезе в класациите и Рони Лейн не можа да участва в предаването, затова ние го заменихме на сцената с фигура, изрязана от картон. Но излъчването на Maggie May беше наистина емблематичен момент, както за мен, така и за „Фейсис“. То ни създаде един образ на анархична, наивна, доста привлекателна банда, каквато и ние мислехме, че сме. В тези начални моменти, човек с трудност би видял по какъв начин моят успех е помогнал на „Фейсис“, както и „Фейсис“ са успели да ми помогнат.