Все пак добре помня последните дни преди скъпата ми майка да почине през 1991-ва, на осемдесет и пет годишна възраст, когато отивах да я видя и понякога я заварвах заспала. През тези последни години тя беше доста объркана и много често се будеше и казваше:
- О, здравей, Роди. Как се справят „Фейсис?“
Справят се добре, мамо.
ОТКЛОНЕНИЕ
В което нашият герой оцелява в престрелка, носи някакви кичозни обувки пред едни от най-коравите мъже в света и разкрива вечната си любов към „Селтик“. И в което получава запомнящо се посещение у дома си.
Не искам да се замислям колко съм пътувал по целия свят, за да гледам „Селтик“ и Шотландия. Но знам, че през 1978-а, това едва не ми отне живота.
Случи се през лятото на Световното първенство в Аржентина. За втори пореден път, Шотландия се беше класирала за турнира, а Англия не бе успяла - детайл, който по никакъв начин не намалява емоционалната тежест на събитието за шотландските привърженици. Веднъж вече не бях успял да вляза в отбора, но сега бях избран да композирам и запиша официалната песен на Шотландия за купата - Ole Ola. Мисля, че всички очакваха гайди, но вместо това аз се насочих към южноамериканските вку - сове и следователно се озовах в едно студио в Лос Анджелис, записвайки безсмъртния стих:
„Оле ола, оле, ола,
Ще се върнем със световната купа от гастрола.“
Отборът потегли за Южна Америка сред необичайно висока и опияняваща буря от оптимизъм и превъзбуденост. Али Маклауд, обичният старши треньор на националния отбор, по необикновен начин бе казал, че дори Шотландия да не спечели световната купа, те със сигурност ще се върнат с медал. Не можех да чакам. Шотландия щеше да играе три мача в началната фаза на турнира - срещу Перу, Иран и силната Холандия - и аз не възнамерявах да изпусна нито един момент от тях.
Отлетях до Аржентина с приятеля ми Юън Доусън и се настанихме в хотел „Фор Сизънс“ в Буенос Айрес, в очакване на една седмица с хубав живот и футбол. Нощта преди първия мач на Шотландия с Перу, местните хора от звукозаписната компания любезно ни предложиха да ни заведат на вечеря, а тъй като въобще не е в характера ми да отказвам безплатна вечеря на звукозаписна компания, аз приех. От компанията казаха:
- Ще ви заведем в най-луксозния ресторант, защото не искаме да имате никакви проблеми с бандити.
А двамата с Юън си помислихме: „Хубаво, и ние също не желаем“.
През тази вечер, въпреки безспорната луксозност на избрания ресторант, нямаше как да не забележа, че двама охранители бяха наети, за да ни придружат по време на пътуването ни от хотела до заведението - единственият път в живота ми, когато съм имал личен бодигард, който да ме пази. Въпреки това, всичко си изглеждаше напълно нормално чак до края на много вкусната вечеря, докато вече разчистваха чиниите от десерта, вратите на ресторанта се отвориха с трясък и двама мъже с пистолети нахлуха.
Очевидно бандити.
Ужасяващо. Казаха ни да си извадим бижутата и да ги оставим пред нас. Аз нервно и неохотно откопчах доста хубавия ми часовник „Порше“ и го пуснах върху покривката. Обаче някой явно бе натиснал бутона с алармата, за- щото тъкмо преди бандитите да си вземат плячката, на улицата се чуха двутоновите полицейски сирени. В този момент всичко протече както си трябва. Престъпниците бяха вътре, стреляйки навън, а полицаите бяха навън, стреляйки вътре. А аз, с разтуптяно сърце, внезапно се намерих под масата, с единия охранител върху мен, слушайки звуците на пистолетни изстрели и трошащите се стъкла.
Най-накрая в помещението настъпи тишина и ние изпълзяхме изпод масата, изплашени до краен предел. Разбрахме, че престрелката се бе пренесла по улиците и след това бе спряла. Един полицай провери дали сме добре, а после каза:
- Застреляхме ги. Искате ли да видите?
Ами, много хора биха отказали. Но аз си помислих колко пъти човек е бил канен да погледне двама бандити, които са се опитали да му откраднат часовника, а сега са мъртви в канавката? Затова отидох да хвърля един поглед. Странно, но онова, което си спомням, не бяха телата, а пистолетите им, лежащи на земята: старомодни и с дълги дула, каквито може би е носил и Уайът Ърп.