- Хайде да отидем и да го видим.
Мачът все още продължаваше, ние слязохме по задните стълби и после по коридора към съблекалнята на „Юнайтед“, почукахме на вратата и влязохме вътре. И там беше Денис, чисто гол, говореше си приятелски с Бремнър, който пушеше цигара. Бях изключително развълнуван за това, когато отново се присъединих към момчетата от групата, по-късно през деня.
- Никога няма да познаете какво видях през този следобед: зърнах наденицата и кюфтетата на Денис.
Когато най-накрая си избрах отбор, това беше „Сел- тик“. И това отново се случи, понеже бях част от „Фейсис“. Кени Далглиш, Джими „Джинки“ Джонстън, „Дикси“ Дийнс и Джордж Макклъски - до един играчи от „Селтик - дойдоха на наш концерт в Глазгоу през 1974-а и Кени, който после стана мой приятел, тогава ми каза:
- Искаш ли да дойдеш на тренировка утре?
По онова време „Селтик“ тренираше на стадиона, затова на следващата сутрин аз отидох с колата до „Паркхед“, в лошия район „Ийст Енд“ на Глазгоу, за да ги гледам. И там, до терена, в един дебел спортен екип, стоеше старши треньорът Джок Стийн - изглеждаше като издялан от гранит, един от най-прекрасните футболни треньори, които са съществували, а и притежаваше изключително плашещо присъствие. Когато Кени ни запозна и аз нервно протегнах ръка, забелязах, че Стийн гледа с весело презрение към краката ми. Бях обул много контешки бели обувки. Грешен моден избор за този случай.
Въпреки това, щом веднъж си се запознал с Джок Стийн, ставаш фен на „Селтик“. А ако веднъж видиш „Джинки“ Джонстън, ставаш фен на „Селтик“ завинаги. „Джинки“ беше най-великият играч, носил раирания екип, дребничък мъж, който надбягваше големите защитници и ги събаряше по гръб и аз се считам привилегирован, че го познавах. Той също така можеше и да пее. През 2004-а, Джими записа една версия на Dirty Old Town на Юън Макол - нещо, което вече и двамата бяхме направили. През 2006-а, две седмици преди да почине от амиотрофична латерална склероза на шестдесет и една години, аз се отбих да го видя в дома му извън Глазгоу. Знаехме колко болен беше по това време, затова братята ми Боб и Дон, и приятелите ми Големия Ал и Ал Рекламата, изчакаха навън в колата. Жената на Джими, Агнес, ме заведе в стаята, където той бе легнал по гръб в леглото, ужасно отслабнал заради болестта си - но въпреки това, с най-голямата усмивка върху лицето си, заради това, че ме вижда. Той веднага поиска да му донесат една бутилка шампанско. А после забе- ляза колата през прозореца.
- Кой е там? - попита той.
- Братята ми и двама приятели - отвърнах.
- А какво правят там? Повикай ги тук.
Дори и тогава колко живот имаше в този човек. А аз цялата сутрин се бях оплаквал от това, че съм настинал. Някои хора завинаги те принизяват.
Музиката и турнетата бяха основна част от живота ми през 70-те години, че и след това, и аз не можех да ходя редовно на мачовете на „Селтик“, чак до края на 80- те. Малко след това клубът, който поддържах, за малко бе на път да изчезне. „Селтик“ изпадна във финансови затруднения, които достигнаха кулминационната си точка през 1994-а, когато оставаха пет часа, за да бъде обявен фалит. Тогава, благословено, се появи Фъргюз Маккан, канадски предприемач, с шотландско потекло, който даде пари и построи ново игрище на мястото на стария и порутен дом на клуба „Паркхед“. Аз бях поканен да прочета церемониалната декларация при откриването на „Норт Стенд“ и Маккан ме удостои с честта с доживотно запазено място: най-добрата житейска награда.
Привързването ми към клуба нарасна още повече по време на четирите години управление на Гордън Страхан. Един от най-смелите за времето си шотландски играчи, Страхан, идваше с поочуканите си крака да играе футбол на игрището до сегашния ми дом в Епинг, за около четиридесет общи игри, и двамата с Пени станахме големи приятели с него и жена му Лесли. Аз неминуемо много се зарадвах през 2005-а, когато той ми каза, че може да поеме „Селтик“ след напускането на Мартин О’Нийл. Когато Страхан дойде в Епинг за един неделен мач, след като назначението му бе оповестено, той ме откри на колене, как му се покланям.
Една сутрин през 2005-а, той ми се обади и каза:
- Игрището готово ли е?
- Ами, тревата е окосена. Може и да не оразмерено. Защо?