- Искам да доведа момчетата за тренировка - каза Страхан.
- Кои момчета? - попитах аз.
- „Селтик“, разбира се.
За малко не припаднах. Те щяха да играят приятелска среща с „Фулъм“ преди началото на сезона. Всички местни клубове вече си използваха собствени терени. Последния път, когато „Селтик“ бяха в Лондон, те се озоваха на едно общинско игрище за тренировка, което видяха, че е покрито с кучешки изпражнения.
- Мислех, че ще е приятно усещане за момчетата, ако поиграят на твоето игрище.
Приятно за тях? Много по-вярно е, че удоволствието ще е по-голямо за мен.
През деня преди да дойдат, градинарите работиха над терена чак след залеза, докато стана перфектно. На следващата утрин два големи и луксозни автобуса влязоха през главния портал, минаха по алеята и спряха със съскане. В единия бяха играчите, а в другия - треньорския състав, екипировката и храната, която щяха да хапнат по-късно, седнали около басейна. Около моя басейн!
Гледах ги как пристигат от прозореца на втория етаж, скрит зад пердето - гледах ги как слизат от автобуса, един след друг: Ейдън Макгийди, Бобо Балде, Кени Милър, Нийл Ленън, Артур Боруц, Гари Колдуел... играчите от моя отбор, на моята алея. Целият се бях разтре- перил, като някаква влюбена тийнейджърка. Не исках да изляза от къщата, дори не исках да се срещна с тях.
Жена ми помогна да се стегна. След като се преоблякоха в малката ми съблекалня (сега вече е преместена и разширена) и отидоха на игрището, аз ги последвах с Пени, която беше в напреднала бременност с Алистър, нашето първо дете. Здрависахме се с няколко човека и застанахме до тъчлинията. Служителите бяха поставили конуси и футболистите играеха на едно докосване, а на мен ми се струваше, че скоростта им е невероятна - на моето игрище, което никога не беше изглеждало толкова красиво. Гордън беше казал на отбора да няма никакво псу- ване, но нещо се случи с Макгийди, който изкрещя:
- Да го еба! - после веднага се обърна към Пени: - Извинете, госпожо.
Златно момче.
На кой друг в света любимият му футболен отбор е тренирал в градината му? Не беше ли това някаква мечта от детството?
Ето един стар виц: Жена казва на съпруга си: „Понякога си мисля, че обичаш „Селтик“ повече от мен“. Съпругът отговаря: „Скъпа, аз дори обичам „Рейнджърс“ повече от теб“. Обаче колко още време подобни шеги ще бъдат смешни, или дори възможни? „Рейнджърс“, свирепият противник на „Селтик“ от другия край на града, обяви фалит през 2012-а и сега играе в най-низшата професионална лига в Шотландия. Бях обяснил на малкия ми син Алистър - който изглежда, че по някакъв начин беше прихванал любовта към „Селтик“ - че скоро няма да има дербита между „Старите съперници“ и той истински се натъжи. Съчувствам на феновете на „Рейнджърс“, особено на младите. Но и от двете страни на уравнението се получава страдание за поддръжниците: страстно, основополагащо съперничество на сто двадесет и пет години, захвърлено в нищото. А и шотландският футбол като цяло е в толкова лошо, разорено състояние, в сравнение с английския. На един мач през 2008 се намерих седнал до собственика на „Дънди Юнайтед“ Еди Томпсън, един прекрасен човек, който за жалост скоро след това почина и който веднъж ми изпрати рецепта, написана с неговия почерк, за пайовете с месо на клуба. Попитах Еди колко се надява клубът да спечели, класирайки се четвърти в лигата в края на сезона. Той каза:
- Сто хиляди шейсет и пет паунда.
Ал Рекламата веднага каза:
- Това е заплатата на Франк Лампард за седмица.
Единственото, което можеш да направиш, е да се бориш и да не спираш да се бориш. Ако съм в Англия, а „Селтик“ играе у дома, ние се качваме на самолета: аз, Големия Ал, Ал Рекламата и Рики Симпсън, ако е някъде наблизо. Отиваме заедно в ресторант „Рогано“ в Глазгоу и си поръчваме треска с картофи. После подкарваме източно към стадиона, виждаме как улиците все повече се пълнят с коли, виждаме как карираните зелено-бели фланелки се увеличават все повече. После подминаваме голямата и мрачна статуя на Джок Стийн, който държи Купата на европейските шампиони, и влизаме вътре. Понякога си мисля, че отивам единствено заради пеенето: страстното, находчивото, безспирно скандиране на „Зелената бригада“, онези страхотни групи, облечени в зелено, създаващи песните, които целият свят пее. Моето доживотно място се намира в ложата, с месингова плоча, върху която е написано името ми, до това на Били Конъли7. Вдясно пред мен е мястото на Били Макнийл, а до него е Бърти Олд - двама от легендарните „Лисабонски лъвове“ от 1967-а, - а да седя там, като фен, и да се намирам сред историята на клуба по този начин, е огромна привилегия и ме прави много щастлив човек.