- Ох, Роди, колко ти струва всичко това?
- По-добре да не знаеш, мамо.
Все пак си мисля, че тя, а и баща ми, никога не успяха да осъзнаят колко наистина пари печеля. Всъщност, доста години по-късно попитах мама какво иска за Коледа.
- Избирай - казах аз. - Искам да ти купя нещо хубаво.
След дълго обмисляне, тя каза, че иска нова кутия за хляб.
Проблемът не се състоеше в купуването на новия имот, а в обзавеждането му. Когато бяха докарани, мебелите от старата къща се побраха само в една стая от новата, което остави празни още тридесет и пет стаи. Обзавеждането на къщата се превърна в проекта на следващите две години и половина, основното нещо, на което двамата с Ди посветихме времето си.
Открихме един полюлей с размерите на автомобил „Морис Минор“, който да окачим в салона. Изкупувахме кожени дивани „Честър- фийлд“ и кадифени канапета от антикварните магазини на „Кингс Роуд“. Купихме осем високи стола от ракита с големи облегалки, които наредихме около масата в трапезарията. Брат ми Боб, който беше дърводелец, дойде, за да помогне с някои дребни неща и след две години още не си беше тръгнал.
Две от спалните ги отделихме за моите макети на влакове, като направихме два отвора в общата им стена, за да могат релсите да преминават от стая в стая. Помещението за колите беше съборено, за да се отвори място за тенис игрище. Декорирах стаята с билярдната маса със снимки на Денис Лоу. После добавих вътрешен плувен басейн, превърнах опушената кухня на помощния персонал в нещо доста по- приветливо и сложих един джубокс „Вурлитцър“, за да можем да слушаме музика, докато се храним. Направих така, че Spanish Harlem на Арета Франклин да я има в него. Това си беше нашата песен.
Кухнята бе мястото, където стояхме най-много. Ди готвеше, стоейки до плота, много често в карирана мини пола, приготвяйки доста сериозни хапвания: наденици, бекон, черен пудинг, боб и гъби. Или през неделните утрини, докато аз бях в северен Лондон да играя футбол и да видя родителите си, тя готвеше печено, започваше да сервира, когато чуеше двигателя на ламборджинито, появяващо из завоите по алеята.
Имахме котка на име Пуси Галор, две кучета порода коли, една немска овчарка (Карло, кръстена така на връзката на София Лорен с тази къща и нейния съпруг Карло Понти) и малайско папагалче, което обичаше Ди, но мен страстно ме мразеше - най-вероятно, защото щом ми писнеше от неговите крясъци, аз вкарвах клетката в килера за провизии, изгасях лампата и затварях вратата. Навън имаше четири млади бика, сложени там, с цел да поддържат тревата къса, както и малка конюшня с три коня: Шевал, Кара Мия и кобилата Споти, от която по-късно се роди Малкия Споти.
Ди (без всякакво мое участие) яздеше конете, аз си имах влаковете и ние живеехме в нещо като домашен рай, в който външният свят не се допускаше; едно блажено място, в което да се прибирам, едно убежище, което бяхме създали срещу глупотевините навън. През цялото време, докато живяхме там, направихме само едно подобаващо парти - гореспоменатата вечер, когато перуката на Гари Глитър отлетя в плувния басейн. (Мисля, че моят зет беше този, който го блъсна в басейна, но честно казано, в онези дни, ако искаше да бутнеш Гари Глитър в басейн, трябваше да чакаш на опашка. По една случайност, Гари след време се присъедини към едно турне на „Фейсис“, като поддържащ музикант, в Париж, и получи най-жестокото отношение от страна на публиката, което някога съм виждал. Кеновете с бира от- скачаха от гърдите му. Но той въпреки това не спираше. Каквото и да кажете за него, той си беше боец.)
Иначе ние приемахме гости за вечеря или за неделен обяд. Джон Пийл, радиоводещият от „Радио 1“ дойде един ден и Ди му сервира голяма порция печено месо с гарнитура, което той можеше да приеме доста по-ентусиазирано, ако не беше вегетарианец. Набързо беше сварен един артишок. Това вероятно беше най-жалкият обяд, който той някога беше ял, но се държа изключително учтиво.
Междувременно наркотиците бяха спрени. Те нямаха място в тази провинциална идилия. Ди не проявяваше интерес към тях, а и аз изпитвах лека параноя полицията да не дойде и да претършува всичко, което явно се случваше все по-често с бедния Кийт Ричардс. Затова въведох политиката „Оставете ги на входа“. Ако някой дойдеше с наркотици, учтиво го молих да си ги остави на съхранение в колата.