Но през по-голямата част от времето си бяхме само двамата. Вниманието на двама ни не беше нарушавано и можехме да говорим цели часове за абсолютно всичко. Ди го нарече „Имението в небето“, понеже не се виждаше от пътя и никой не знаеше, че сме там. И ние бяхме много влюбени, а и някак, в разкошна и екстравагантна обстановка, бяхме стъпили здраво на земята, обикновени хора, и почти бохеми заради начина, по който живеехме, разхождахме се в плетени пуловери с дупки по лактите, обувки със стари панделки вместо връзки и две палта от овча кожа, които кучетата обичаха да дърпат, както и си споделяхме една-единствена пижама - тя носеше горната част, а аз долната. Старовремешните английски фрази, които обичах да използвам, я разсмиваха: „Ами, аз ще сляза до дъното на стълбите“ (като израз на изненада); „Скачаш нагоре и надолу като панталон“ (когато някой не може да стои на едно място). Понякога просто тичахме из имението като деца, крещяхме и играехме на криеница, като къщата беше идеална за тази цел, макар понякога да не успявахме да се откриваме. Никакви диаманти, никакъв блясък. Нашата идея за прекарване на една вечер навън беше да отидем пеша до местния пъб „Криспин“ по пантофи: моите в прадядовски стил, от кариран плат, а нейните с розови пискюли и върху високи платформи.
Сладко, приятно и обречено да не продължи дълго време.
* * *
Разбира се, че лудостта продължи на други места. Това представляваше период на изключителен професионален успех за мен. Годините, през които бях с Ди, от 1971-ва до 1975-а, с успеха на албума Every Picture Tells a Story, и големите хитове Maggie May и You Wear It Well, а после и албума Smiler, бяха годините на моя пробив като певец, моето издигане до съвсем ново ниво на слава. Maggie May стана хит само три месеца след запознанството ми с Ди. След всичките тези години из периферията, аз внезапно бях станал звезда и център на много внимание. Исках да се радвам на това. Щеше да изглежда леко перверзно, ако не желаех. Точно за това бях работил.
Нощният клуб „Трамп“ отвори врати на улица „Джърмин“, малко по-надолу от „Пикадили“ в Лондон. Беше направен в едно прекрасно помещение - като в презокеански лайнер - покрито с разкошни дървени панели и окичено с полилеи. И най-важното, намираше се в мазето на една сграда, където трябва да се намира всеки нощен клуб, според мен. (Да се качваш нагоре по стълбите към нощния клуб просто не ми изглежда правилно. Историята е изпълнена с трупове на клубове, които са затворили, понеже не са се постарали да се разположат в някое мазе, каквато е божията воля.)
Отличителният белег на Трамп“ беше, че той привличаше известните: музиканти, футболисти, актьори и актриси. В онези ранни години, шансът да се натъкне човек на Джордж Бест беше много голям. Така си беше, имаше един период, през който той беше станал до такава степен част от заведението, колкото бяха и дървените панели. Ние винаги намирахме време един за друг, както и за сервитьорите, които най-вече бяха италианци и испанци и искаха да разговарят за футбол. „Фейсис“ направиха два концерта там и за мен клубът се превърна в много важно място, а и се запази такова дълги години.
Междувременно къщата на Елтън Джон, в която живееше с Джон Рийд, се намираше на много кратко разстояние от „Кранборн Корт“, и купоните там бяха дълги и легендарни. Двамата с Елтън Джон се бяхме засичали от време на време, още от свиренето ми с Лонг Джон Болдри. „Блусолоджи“, първата истинска група на Елтън, свиреше из клубовете за блус, в които и аз ходех в началото на 60-те, а Лонг Джон се присъедини към тях и стана техен вокалист след разпадането на „Стиймпакет“. Но чак в началото на 70-те двамата с Елтън станахме особено близки; за известно време бяхме първи приятели. Точно както Лонг Джон ме беше кръстил „Филис“, така даде и на Елтън името „Шарън“ и по този начин се обръщахме един към друг: Филис и Шарън. Или просто си казвахме „скъпа“.
„Здравей, скъпа. Как си, скъпа? Наистина ли, скъпа?“
Обичах неговото чувство за хумор, обичах факта, че той беше човек, който виждаше смешното в това да въртя трийсет пъти по кръговото кръстовище около „Мраморната арка“ по средата на Лондон. (Предполагам, че сега звучи доста глупаво, но тогава беше смешно.) Ясно е, че и двамата харесвахме футбола. А и аз уважавах музикалните му съвети. Той добре разбираше стиловете блус и соул, а ако харесаше нещо, което аз правех, за мен това означаваше много. Тихо завиждах на това как страхотни и продаваеми мелодии безспирно се раждаха в главата му.
Също така уважавах и факта, че без значение дали ставаше въпрос за алкохол, или кокаин, той винаги ме надминаваше. Една вечер в неговата къща ние консумирахме медицински прах и вече беше станало шест сутринта, когато аз полека започнах да се отказвам („Майната му, предавам се“) и се качих по стълбите, за да намеря легло, в което да заспя. Четири часа по-късно, Елтън ме събуди, чукайки по вратата: