- Хайде, скъпа. Имаме да ходим на футболен мач.
Аз се надигнах и се почувствах все едно съм бил прегазен от няколко трактора, дошли от различни посоки. За разлика от Елтън, който, стоейки на вратата, беше избръснат и усмихнат, безупречен в костюма си, с цветна шапка и бастун със златен връх. За една нощ, каквато бяхме имали предната вечер, щяха да са ми нужни седмици, докато се оправя. А на Елтън въобще не му се беше отразила и той беше готов, четири часа по-късно, да гледа „Уотфорд“ срещу „Шефилд Уензди“.
Все пак аз винаги си бях аматьор в тази сфера, а и казано честно, никога не желаех да съм нещо повече. Когато стане въпрос за консумиране на наркотици, желая да си мисля, че притежавах доста джентълменски подход. Ако се използваха само за да развеселят вечерта, тогава добре. Но аз никога не бях някакъв побъркан, неистов търсач на забвение. Тоталната загуба на контрол не беше моя черта. Предполагам, че техническият термин е „социална употреба“ - с уговорката, че в някои периоди доста силно се социализирах.
Разбира се, че всички от „Фейсис“ пиеха здраво и весело и напра- во превърнаха това във втора професия. Но дори и в този контекст, аз нямах навик да стигам до степен, при която да не мога да ходя, да съм с лице, забито в земята и в безсъзнание. Що се отнася до наркотиците, аз не се докосвах до нищо, което се пушеше, понеже се притеснявах за гласа си. А и каквото и желание да съм имал за някаква халюцино- генна субстанция, то веднага се възпираше от спомена за случилото се с гореспоменатия ми приятел Клайв Аморе, който през шейсетте беше първият сред приятелите ми, употребил ЛСД - после, след като е повярвал, че може да лети, се хвърли гол от един прозорец на висок етаж и умря. Оттогава това нещо за мен си е лоша идея.
Също така, ако трябва да съм напълно честен, при повечето вечер навън, аз най-често повече се интересувах от разговорите с жени, от- колкото да се отрязвам, а след известно време тези интереси станаха взаимно изключващи се. А и винаги исках да съм в добра кондиция в неделя, за да мога да играя футбол. В този смисъл, футболът ме спаси от затъване във всякакви крайности. Като цяло, с количествата, които употребявах, честно казано си бях чист дилетант в едно състезание, в което участваха един или двама олимпийски медалисти.
Някои хора притежаваха страхотна издръжливост за приемане на стимуланти в огромни количества, а аз - което си беше предимство, погледнато назад през годините - най-вероятно не бях от тях. Пример за това може да бъде една вечер в „Трамп“ , някъде към 1977-а, когато доста неразумно се присъединих, за една вечер на крайностите, към Кийт Муун, прочутият с нестабилността си барабанист на „Ху“. Муун винаги беше опасен - не по начин да се почувствам физически застрашен, понеже той беше доста нисък и набит и не излъчваше телесна заплаха. По-скоро ставаше въпрос за чувството, което излъчваше, че би могъл да избухне във всеки един момент и няма да се разбере защо или пък точно по какъв начин ще се случи това.
Муун стана известен с проявите си в „Трамп“, от онзи случай, когато се появи на дансинга напълно гол. Този път обаче, с дрехи по местата им, той внезапно каза на цялата компания:
- Така, оставам, докато този пъб отново отвори в единадесет преди обяд и всеки, който не го направи, е един шибан чекиджия.
В мен се събуди състезателното чувство. Вместо да се отдалеча веднага от хвърлената ръкавица, аз по глупав начин реших да я вдигна. Както му е редът бяха употребени кокаин и алкохол в безразсъдни количества и в поредица от най-различни места, включително, ако не бъркам: а) къщата на Рони Ууд, б) парти някъде в „Уест Енд“ в Лондон, на което нито един от нас не беше поканен, и в) странната и модерна бяла къща на Муун в Чъртси, с нейните пет пирамидални покрива, с бар, декориран с огромни и леко странни картини на анимационни супергерои. Най-накрая, точно тук, под картините на Тор и Невероятния Хълк, ме завари изгрева и аз осъзнах, че трябва да се откажа.
- Не мога повече, Кийт - прошепнах аз и започнах да се измъквам към вратата.
Той веднага побесня.
- Стюарт, ти, скапан пръдльо. Върни се и довърши това, което започна.
Разбира се, че Муун плати прескъпо за своя апетит, умирайки през 1978-а от свръхдоза успокоителни. „Ти, скапан пръдльо“ бяха последните думи, които ми каза. Сигурен съм, че и Елтън вече щеше да е мъртъв, ако не беше решил да спре всичко. Със сигурност има граница за това колко може да понесе организмът на един човек - дори и на Елтън Джон.