Дори и на сафари, Елтън настояваше да носи диаманти със себе си. Носеше една черна кутия с най-различни бижута „Картие“ в нея, струващи само Господ знае колко, поверени за съхранение на асистента му Боб - малко като американския президент, който има човек до себе си с куфарче с кодовете за атомните бомби вътре. Една вечер в Африка, докато вечеряхме, няколко души от групата ни решиха да отмъкнат ценната кутия от Боб и да я скрият само за да видят какво ще се случи. Но Елтън много трудно може да бъде смутен. Боб започна да се паникьосва, а Елтън просто каза:
- Не се притеснявай, скъпа, това са само тези, които нося през деня.
Освен къщата на Елтън, другият ключов център за забавление през времето, в което живеехме в „Кранборн Корт“ беше къщата на Рони Ууд, имението „Уик“ в Ричмънд, в грегориански стил, което той купи от актьора сър Джон Милс. Издигнато на един хълм и с големи прозорци отзад, гледащи към Темза, „Уик“ по общо мнение предлагаше една от най-добрите гледки в Англия, ако не и в цяла Европа - и Рони Ууд се оказа в него. Много забавен свят.
Триетажната къща разполагаше с овална трапезария и гостна, ламперия с дърворезба и страхотни камини. Рони си направи звукозаписно студио в мазето, заедно с обзавеждането получи и маса за снукър и си взе един папагал, който научи да казва „Шибай се“, но що се отнася до други важни домашни придобивки, като например голяма маса в трапезарията, къщата винаги ми изглеждаше леко празна. Изглеждаше, че основното и предназначение беше това на грамаден гардероб с множество стаи за сценичните костюми на Рони, които висяха по всички свободни повърхности, както и като шкаф за китарите му.
Обаче това си беше добро място за събиране и за посещение в края на вечерта, където сякаш винаги имаше много хора, висящи най- често долу в студиото, свиреха или слушаха тези, които свиреха, или помагаха на Кийт за някой негов проект. Там долу човек можеше да се натъкне на Пийт Таунсенд; или пък на Кийт Ричардс, който живееше известно време в къщичката в дъното на градината на Уди, макар да имаше собствени къщи; или от време на време на Пол Маккартни. Все още много ясно си спомням чувството, когато в края на вечерта излизах от студиото, качвах се по стълбите и откривах, че навън е станало светло, без да разбера - винаги леко разочароващ момент. И точно в това студио една вечер, Мик Джагър - говорейки, предполагам от името на Бианка - направи колебливо запитване за възможност за лека размяна на партньори с Ди и мен. Предполагам, че е приятно да бъдеш попитан и е успокоително да знаеш, че си в мислите на някого, но отговорът беше отрицателен. Размяната на партньори не е за мен, а и със сигурност не беше за Ди.
Всъщност, „Уик“ като цяло не се харесваше на Ди. То се превръщаше в място изпълнено с хора, които употребяваха най-различни неща и говореха най-различни глупости - което е добре, ако участваш в тях, но тя не го вършеше и мисля, че и се струваше мрачно и плашещо. Докато се намирахме там, понякога я поглеждах и тя имаше изражение на жена, която се надяваше подът да се разтвори и да я погълне. Просто не се интересуваше от това да прекарва свободното си време по този начин.
Също така, докато работата ми се увеличаваше, ставаше все по- сложна и се изискваше много организиране, уединението в „Кранборн Корт“ започна да се пропуква, причинявайки неудобство и разочарование на Ди. Напрежението започна да се усеща, трябваше да се вземат много решения и много хора директно се намесиха в живота ми. Един човек, който се въртеше около нас доста често, и към когото Ди имаше големи резерви, беше мъжът с перфектното име Тони Туун - мой асистент и пиар по това време. Тони се носеше в изтъркано кадифено сако, износен панталон и приличаше на опърпан таксиджия от „Флийт Стрийт“. Той беше слаб и доста плешив, а и нямаше момент, в който да не е лапнал цигара, с пръсти, вдигнати изящно нагоре. Наричахме го „Малкия фас“. Той беше превзет, сприхав, циничен, непоправим. Постоянно правеше една шега, при която на края на всяко хранене, във всеки ресторант, казваше на сервитьора:
- Донесете ми едно голямо амарето и един корав мъж.
Винаги казваше това. Другите намираха тази шега и държанието му за дразнещи, но аз му се радвах. Забавляваше ме.
Дори си измисляше различни неща. Може да се каже, че съществуват два типа пиари. Единият вид се занимава с това клиентът му да не попада във вестниците, когато е необходимо, изнася грешна информация на пресата и минимализира всякакви произшествия. А другият вид е този, който си мисли, че неговата роля е да вкарва клиента си, колкото се може по-често, във вестниците, да дава винаги правилната информация на пресата. Тони принадлежеше към втория вид - беше готов да ме вкара във вестниците, без значение дали аз го желаех, и без значение дали статията ще е дразнеща или болезнена за обичните ми хора. А и ако му се отдадеше възможност да изкара някаква история от съвсем нищожно количество факти, той с радост го правеше.