Например ще се срещна изненадващо с Бианка Джагър в нюйоркски хотел, ще проведем кратък разговор и ще пофлиртуваме съвсем невинно, а два дена по-късно във вестниците се появява статия, че двамата сме били на ръба да заживеем заедно.
Може би класическото творение на Туун беше историята за осуетената ми любовна връзка с дъщерята на президента Джералд Форд. Вярно е, че Сюзън Форд дойде да слуша „Фейсис“ през 1975-а във Вашингтон. По това време тя беше на осемнадесет, очарователна, с дълга и руса коса. Също така е вярно, че после дойде зад кулисите, заобиколена от цяла армия охранители.
Но от тези нищожни детайли, Тони сътвори сага, достойна цяла седмица да излиза на първа страница, в която нашите очи се засекли в претъпканата стая, ние безнадеждно и завинаги сме се влюбили, Сюзън ме поканила на интимна вечеря в Белия дом, но мъглата ми попречила да отлетя от Ню Йорк, което ме принудило да изпратя петдесет червени рози като извинение.
Друг трик на Тони беше измислянето на срещи в ресторанти. Казваше ми например, че Мик Джагър се е обадил, за да ме покани на вечеря. И аз казвах: „Добре“. А после се обаждаше на Джагър и му казваше, че Род Стюарт го кани на вечеря. И Джагър казваше: „О, добре тогава“. И по този начин се уреждаше срещата ни, като и двамата предполагахме, че другият го е поканил, а Тони ни придружаваше и получаваше безплатна вечеря, като наново дочуваше някаква клюка, която да сподели на пресата.
Постоянно го питах за това или онова.
- Но по какъв начин са разбрали за това?
На което той отговаряше:
- Не знам, миличък. Не бях аз, миличък. Ще разбера и ще ти кажа, миличък.
Журналистите в таблоидите сигурно обичаха Тони. За техния занаят той беше цяло съкровище. Но за Ди присъствието му не беше много желано. Няма нужда да споменавам, че желанието му да извлича истории от флиртовете ми, измислени или истински, трудно му спечелваше нейните трайни симпатии. Тя го асоциираше, по съвсем естествен начин и в най-широкия смисъл, с разголване. За нея той представляваше голяма част от лудостта, от която нашият живот в „Кранборн Корт“ трябваше да ни предпази.
Разбира се, че бях рок певец, когато се запознах с Ди. Тя за първи път ме видя по-отблизо зад кулисите с групата. Много добре знаеше какво се случваше около рок групите и осъзнаваше, че шансът да и остана верен, докато съм на турне, беше много малък. Но в началото турнетата представляваха един отделен свят, а „Кранборн Корт“ беше нашата реалност. Една бариера пред лудостта на света на рока. Макар рок светът вече все повече да прехвърляше бариерата и да навлизаше в живота и къщата ни. Без съмнение скокът на славата ми след Maggie May и степента на публичната ми ангажираност създадоха големи пукнатини в нашата връзка. Не мисля, че славата ме промени чак толкова; мисля, че си останах доста земен човек - дори и в този смисъл, доста здраво стъпил на земята. Но славата определено промени света около мен. Обожанието, което изведнъж започва да се спуска към теб отвсякъде, и то от напълно непознати, може да е много приятно, но за човека, с когото живееш, може да е ужасно обезпокоително и притеснително. Когато излизахме заедно, хората не изпитваха никакви скрупули да разговарят с мен, все едно Ди я няма. Жените открито флиртуваха с мен пред нея. Опитвахме се да отидем на кино и по средата на прожекцията излизахме, понеже хората казваха: „Охо, вижте - това е Род Стюарт“. Завист, презрение, опасение: тези чувства определено се появиха в нашата връзка по това време и произведоха корозивен ефект.
Животът ни се въртеше единствено около мен и моя график. Имахме си тази провинциална идилия, а изведнъж хеликоптери започнаха да кацат отвън на ливадата, за да ме транспортират до различни места: промотиращи срещи, записи, турнета. Имах група и солова кариера по това време и бях изключително зает. През по-голямата част от времето, докато отсъствах, Ди стоеше сама, разкарвайки се из огромната къща. И тя наближаваше средата на двайсетте си години и започваше да си мисли: „А какво става с мен? Какво правя аз с моя живот?“. Понякога казваше, че иска да работи, но аз не го желаех много. Споделях и, че хората ще си кажат: „Знаеш ли онзи мъж, който е собственик на голямата бяла къща? Праща момичето си да работи. Колко гаден трябва да е?“.