Извадих късмет, че татко познаваше един човек, който разбираше от тези неща и аз периодично отивах при него, стискайки китарата си, за да я настрои. За нещастие, той живееше на два километра и половина от нас и когато се довличах обратно вкъщи, китарата отново беше ненастроена. Ако в тези ранни бъркотии имаше някакви намеци за бъдеща кариера, то те бяха трудни за забелязване.
Другите основни дарове, които средното образование ми даде, бяха двете големи, изключително формиращи и изцяло несподелени влюбвания: първото в г-жа Плъмър, която преподаваше история и, което беше много по-важно за мен, носеше прилепнала пола, стигаща малко под коляното; а второто, на тринадесет години, в Жулиета Тръс, която беше по-голяма от мен с две години, имаше дълга, червена коса и огромни гърди, и беше изцяло и абсолютно недостъпна, макар това да не ме спря да отивам и да стоя напразно пред къщата и, близо до последната автобусна спирка на „Мъсуел хил“. Ако въобще ме беше забелязала, не го показа. И ако ме беше попитала какво очаквам, нямаше да мога да и отговоря, понеже и аз не знаех.
Към края на училището се забърках в един злочест и изцяло непростим инцидент, който представляваше хвърлянето в коридора на един надут кондом. (Ясно е, че това е безсмислено и детинско, но те наистина хвърчат доста, ако се надуят много силно.) За това ме наказаха със стандартния бой с пръчки (за който няма защо да крия, че боли ужасно много) и временно бях лишен от изкараните с пот на челото награди по футбол и крикет. Малко след това, без да има допълнителни удари, с все още леко наболяващи задни части, аз си тръгнах.
Бях на петнайсет, целият свят беше пред мен, блещукайки от възможности, а аз какво щях да сторя...?
Нямах никаква представа.
ГЛАВА 2
В която се отваря вратичка за професионална футболна кариера само за да се затръшне обратно час по-късно; и в която са сменени няколко шокиращо низши местоработи, като се достига един връх в период на бунтарска немарливост.
Също така, съществуваше и професионалният футбол: класически отдушник за неопитното, без никакви връзки, хлапе от работническата класа. Но на това място, отново, нашата история ще трябва да се отклони от някои от историите, които са били разказвани преди това. Според тях на петнадесетгодишна възраст съм бил взет от футболния клуб „Брентфорд“ в английската професионална лига и съм подписал договор като новак. От там нататък всичко ми е уредено да пробия веднагически в основния отбор, да изведа „Брентфорд“ към нови и неподозирани висоти, неохотно да приема, че съм сътворил това напълно сам, да се съглася на трансфер в по-голям клуб, като „Манчестър Юнайтед“ или „Реал Мадрид“, и в последствие да променя лицето на футбола завинаги.
Но, уви, (продължава една от версиите на историята) аз много бързо осъзнавам, че задълженията на новака в професионалния футболен клуб включват подобни гадни неща като миенето на бутонките на основните играчи и чистенето на съблекалнята, задължения, които виждам, че са под моето достойнство и ме принуждават да си събера нещата и да напусна „Брентфорд“ и английския футбол с високо вдигната глава след около две седмици.
Харесва ми тази история. Дори може и да съм... я поукрасил малко, ако бих могъл така да се изразя, от време на време, в моменти на слабост и при телевизионни интервюта с Майкъл Паркинсън, както и с други. Обаче истината е, че аз никога не съм бил новак футболист - нито в „Брентфорд“, нито някъде другаде. И никога не съм се мръщил на чистенето на съблекалните там, понеже от „Брентфорд“ никога не са ми давали такава задача. Мисля, че може и да съм споменал в някое интервю още в началото на кариерата си, че не би ми харесало чистенето на бутонки, ако това се случи (и съм уверен, че е точно така) и историята започна от там. Но нека бъде напълно ясно: толкова съм подписвал с „Брентфорд“, колкото и Гордън Рамзи е играл за „Рейнджърс“. (Веднъж спомена, че го е правил, но в архивите на отбора няма абсолютно никаква следа за това.)