Сърцето ми се сви. Цяла година далеч от Англия? Без дори да отида на гости? Ами всички английски неща, които обичам: футбол, вечери с печено месо, хубав чай, скапано време? Ами семейството ми?
През първата година беше най-трудно. Чувствах се като турист - не можех да разбера как ще се адаптирам, наблюдавах всичко от разстояние и нямах търпение да се прибера в къщата. Понякога, ако валеше - което не се случваше често - излизах навън и стоях под дъжда, докато не подгизнех, само за да си спомня какво означава лошо време. Липсваха ми родителите и братята и сестрите ми. Това, че Брит беше до мен, ми помагаше. Постепенно и слънцето помогна. Това, че бях в Ел Ей ми помогна. Лос Анджелис може да е страхотно място за живот и аз постепенно го заобичах. Все още е така.
През лятото на 1975-а, купих една къща за 750 000 долара на „Каролууд Драйв“ в квартал „Холмби Хилс“. Този имот бе занемарен; повечето от двайсетте стаи бяха пълни с буболечки, а под терасата живееше цяло семейство диви котки, които трябваше да бъдат тържествено изхвърлени. Но се виждаше, че има потенциал да стане прекрасен дом - не толкова величествен като „Кранборн Корт“ в Уиндзор, но по-прелестен. Брит се премести при мен през август и ние се хвърлихме да оправим къщата, което ни отне няколко месеца. Няма нужда да споменавам, че стъклените предмети „ар нуво“ бяха навсякъде. В гардеробната самите гардероби бяха със стъклени врати в стил „ар деко“. Имахме комплект кожени дивани, декорирани със слонски бивни, кътче със сребристи масички и двойка декоративни пеликани в естествена големина - не искам да се изхвърлям, но си мислех, че всичко изглеждаше прекрасно, като в приказен дворец. Дадох на Тони Туун да се разположи в къщата за гости в градината. Брит, която изглежда споделяше съпротивата на Ди към чара на Тони, настоя той да идва в голямата къща само ако бъде поканен, но той от време на време се разкарваше из кухнята сутринта, пушейки цигара, наливаше си чаша чай и продължаваше да се разхожда.
Слънцето почти всеки ден печеше. Изгнанието започна да си има своите добри страни.
Понеже малките деца на Брит бяха често с нас, ние през повечето време си оставахме вкъщи и се радвахме на дома си. Но когато излизахме вечер, най-често ходехме в ресторант „Льо Дом“. Той беше основан от Еди Керкхофс, белгийски ресторантьор, който стана мой близък приятел. Еди бе разбрал, че ако успееше да направи така в заведението му често да идват звезди, тогава наполовина щеше да е успял да го превърне в популярна дестинация. И така той сътвори стартиращ проект, според който, ако някой вложи 3000 долара в ресторанта, ще получи кредит от 5000 долара във формата на храна в ресторанта. Той предложи тази сделка на мен, на Елтън Джон, на Дъдли Мур, на Оливия Нютън-Джон, на някои от членовете на „Пинк Флойд“ и различни други, и доста скоро при него се получи голяма тъпканица.
По това време „Льо Дом“ беше едно от много малкото места, които оставаха отворени до късно - до един или два сутринта. И много често, дори и след това, Еди се приготвяше да изключи осветлението отпред и да позволи на онези, които още не искат да си ходят, да поостанат още малко. Заведението по практичен начин бе снабдено със заден изход към паркинга, за да може някой пиян, или ако някой е с човек, с когото не би трябвало трябва да е, да си тръгне в относително уединение.
Неминуемо, като се има предвид клиентелата и нейните вкусове, тоалетната на долното ниво в „Льо Дом“ бързо се превърна в нещо като парти помещение за приемането на всякакви субстанции за подобряване на настроението и от време на време, за сексуални контакти - сношение между отделните ястия, както му викахме. Като пример за това колко разюздано ставаше това помещение, ще отбележа следното: Елтън Джон предпочиташе да използва тоалетната за инвалиди горе, понеже тази долу му се струваше твърде рокаджийска за неговия вкус. Дори и след някой от периодичните ремонти, тя, изглежда, че никога не губеше леката миризма на кокаин. И въпреки това, дълго време за тоалетната се грижеше един джентълмен на име Гил, който въпреки разврата, царящ около него (или може би заради него), седеше тихичко в ъгъла, четеше Библията и после безмълвно предлагаше хавлии на хората, излизащи от кабинките. Беше трудно за хората да не се почувстват оценени леко отрицателно.
Една вечер бях запазил голяма маса в „Льо Дом“ за играчите от „Ексайлс“ (моя футболен отбор, за който ще говоря по-късно), и Дъдли Мур се опита да ми привлече вниманието през претъпканото помещение като метна една свинска пържола към мен. Последва най- величествената битка с храна и вероятно най-жестоката, в която съм участвал: порой от кюфтета и различни зеленчуци. Тази сцена отврати дори и вечно спокойния Еди. Той се ядоса и на двамата и ни забрани да идваме в заведението. Обаче скоро отново отидохме.