* * *
Господи, обичах работата си в онези дни - и продължавам да я обичам. Кой не би я обичал? Рок звезда: само какво нещо! Но най-вече да си такъв в средата на 70-те. Имах толкова голям късмет с уцелване- то на времето, да добия опит през 60-те и да пробия през 70-те, когато всичко в тази сфера беше ново, учудващо и изглеждаше, че човек се движи по неутъпкана пътека. Харесвах романтиката в това; харесвах прекомерността му. Бях в състояние на постоянно учудване: някой с нормален и скромен произход, изведнъж чува как животът прави „фиууу“ - поема по този изключително необикновен и напълно трансформиращ път. Не мисля, че учудващото чувство някога ме е напускало. Винаги си е тук, под повърхността на всичко, което правя.
През двете години, в който бях с Брит, аз направих два от най- успешните си албума - точно както адвокатът и по-късно щеше да потвърди. Били Гаф ми осигури нов солов договор с „Уорнър Брос“ и беше време за смяна на скоростта и за нов подход. През 1974-а започнах работата по албума Atlantic Crossing, първо в Лос Анджелис, а после в „Мъсъл Шоулс Саунд Студиос“ в Алабама, под ръководството на легендарния продуцент Том Дауд.
Първоначалният шок от студиото се дължеше на това колко примитивно изглежда. То представляваше една изключително тясна стая, с кори от яйца по стените за звукоизолация. В него нямаше нищо лъскаво.
Второто шокиране дойде от студийните музиканти там. С изключение на барабаниста Ал Джаксън, всички други бяха бели. Помислих, че съм попаднал в грешното студио. Как може ритъм секцията на толкова класически соул албуми да не е черна?
Том Дауд беше на петдесет и естествено, имаше величествена репутация. Той бе продуцирал What’d I Say? на Рей Чарлз; бе работил с Отис Рединг; с Арета Франклин; с Дъсти Спрингфийлд; той бе работил над най-добрите неща на Ерик Клептън. Очаквах той да е някой, придаващ си огромна важност, вероятно дори леко плашещ. Но Том се оказа страхотен човек; с деликатен подход, толкова нежен. Излъчваше присъствие, но то бе толкова топло и тихо, жизнерадостно присъствие, без въобще да се усеща авторитарност, просто бе грижлив, по най-добрия начин. Веднага се включи и ни даде свобода да работим. Неговото отношение беше такова: когато върви добре и в стаята всичко ври и кипи, не го пипай. Той седеше удобно, пушеше лулата си и четеше вестник. Ние се допитвахме до него.
- Какво ще кажеш за това, Том?
И той слушаше, лапнал лулата, и казваше:
- Аха, добре върви.
Уважавах го изключително много заради постиженията му. Ако не правеше нищо, аз уважавах това. Ако разговаряше с мен за това какво трябва да направя - което той правеше по един много приятен начин - аз определено уважавах това. Нямаше никакво крещене, лоши усещания или гняв. Ако някога е бил изнервен, въобще не го показа. Другите продуценти искаха да поставят върху продукта свой отличителен белег, да ливнат от своето тъй наречено „разпознаваемо звучене“. Понякога егото на продуцента е голямо колкото това на певеца, а това не е рецепта за забавление. Том беше различен и човек си мислеше: Господи, сега вече знам защо всичко онези велики хора са искали да работят с него. Не само че знае какво прави, а толкова лесно се работи с него.
Наистина за първи път се намирах в студио и се чувствах напълно спокоен. Бяхме запазили студиото, което значеше, че можем да идваме и да си тръгваме, когато поискаме, без никакви бюджетни ограничения, затова доста време изкарвахме в седене и разказване на истории. Том разказа за това как Отис Рединг написва Dock of the Bay с китара, която Стийв Кропър бил настроил на ми мажор. Ако настроиш китарата по този начин, можеш да изсвириш Dock of the Bay с един пръст, както Отис го е сторил. И той разказа за свадите, които е имал с Отис за „Сам&Дейв“, вокалния ритъм енд блус дует, когато са били съперници с него в „Стакс Рекърдс“, като Отис е казал:
- Трябва да сториш нещо, Томи, трябва да сториш нещо. Става все по-трудно да ги задминавам.
Отис звучеше страхотно. Не е виждал никакъв срам в това да успееш да се реализираш - в това да си артист. Колкото се може повече неща извлякох от този пример.
Първия път, когато завършихме едно парче, Том се изправи и каза:
- Така, време е да излезем на балкона.
Леко се обърках.
- Това е тестът с балкона - обясни той. - Всички са го правили. Отис го е правил, Арета го е правила...