Състоеше се в това да се излезе навън и парчето да се изслуша от балкона, през вратата. По този начин ще се чуе дали наистина притежава ритъм. В студиото, с усилен звук, почти всичко звучи страхотно. Трябва да се отдалечиш на разстояние, за да видиш дали ще проработи. По-късно, Том ме запозна с теста с колата, друга тактика на „Мъсъл Шоулс“: прокарването на два кабела до колата и пускането на песента през малките и тонколони. Ако парчето премине през този тест и все още звучи добре, значи си напипал нещо хубаво.
Дали ми липсваха Рони Ууд, Мики Уолър и старите грубияни от предишните ми пет албума за „Мъркюри“? Ами, Уди беше на турне с „Ролинг Стоунс“, когато се правеше Atlantic Crossing и нямаше как въобще да вземе участие. Разбира се, че ми липсваше тяхната компания. Но в същото време Том бе слушал „Фейсис“ и каза, че те не са достатъчно гъвкави в музикален смисъл за онова, към което той се е насочил; и ето ме и мен, пея с легендарните R&B инструменталисти „Ем Джи“: Ал Джаксън, „Дък“ Дън, Стийв Кропър и (на една песен, която не намери място в албума, кавър на To Love Somebody на „Би Джийс“) с Букър Т. Може да се каже, че това си беше една утеха. Това беше сбъдването на моя мечта.
Единствената тъмня сянка, която висеше над тези записи, беше тази, че Алабама е щат, в който бе забранена продажбата на алкохол. Стийв, Дък и аз имахме бутилка с ром в „Холидей Ин“, където бяхме отседнали, но трябваше много бавно да си пийваме, ден след ден, а сутринта, когато Том ми се обади в десет и ме извика да изпея Sailing, вече нямаше никакъв алкохол. Паникьосах се. Никога не бях пял в студио, без преди това да съм пийнал нещо, а какво остава за голям и стар химн. И никога и никъде не бях пял нещо сутринта. Все пак успях да я запиша след шест или седем опита. Sailing, която беше написана от Гавин Съдърланд, се превърна в още една изключително успешна песен: два пъти хит в Англия, първо през 1975-а, а после и една година по-късно, когато бе направена основна мелодия на документален сериал на „Би Би Си“ за живота във военната флота. Разбира се, че аз, както и с Maggie May, силно протестирах против това да бъде първият сингъл на албума. Вместо нея исках Three Time Loser. И още веднъж бях на път да допусна тъпанарска грешка, и бях щастлив да си го призная.
След като вече бях работил с Том, горях от желание да записвам още. Дори докато промотирах Atlantic Crossing, носех разни листчета в джобовете си, с надраскани по тях имена на най-различни песни за следващия албум. В началото на 1976-а, отново се върнахме в студиото, този път в Лос Анджелис, за да запишем A Night on the Town, в който се намираше изображението на корицата, което толкова мразех: снимката ми със сламената шапка, а в ръката си държа кристална чаша с шампанско. Хората обвиниха Брит за това, но не бяха прави. Брит може и да беше отговорна за купуването на тази шапка, но няма никакво съмнение, че когато я носех, тя казваше все едно и също нещо:
- Изглеждаш прекрасно мрачничък.
Но тя не е отговорна за това, че позирам като дърво на обложката на албума и че е била одобрена за публикуване. По всяко едно време можех да кажа: „Знаете ли какво? Това е най-лошата обложка, която съм виждал. Хайде да я сменим с нещо друго“. Но не го направих. Не знам как стана цялата тази работа и как бе завършена. Всеки път изтръпвам, когато някой ми подаде този албум, за да му дам автограф.
Аз го обръщам от другата страна на фалшивата картина на Реноар, в която поне има малко хумор.
Все пак в моя защита бих казал, че разочарованието бързо ми мина. Докато бяхме на турне за новия албум, аз настоявах върху рекламните плакати и всички пропуски за бекстейджа на групата и екипа да има снимка на юмрук, който пробива сламена шапка. Това беше израз на отвращение заради онова, което бях позволил да се случи; опит да кажа: „Честно, не исках да го сторя. Все още съм си същият“.
Обаче албумът е добър, въпреки смущаващата обложка. И още повече че гласът ми реши да сдаде багажа по време на записите в Ел Ей. Опитвах се да пея и нищо не се получаваше: красотата си беше отишла. Много притеснително. Зачудихме дали не се дължи на смога в Ел Ей, което щеше да се превърне в добра отплата за моето изгнаниче- ство. „Род стана цял Холивуд - и Холивуд му прецака гласа“. Мястото за записите бе сменено от „Чероки Студиос“ в Холивуд в „Карибу Ранч“ в Колорадо. Елтън бе записвал там, както и „Бийч Бойс“, и обстановката беше красива и провинциална, в една ремонтирана плевня, високо в Скалистите планини - твърде високо, всъщност: на 2100 метра над морското равнище. Всичко ми се струваше безвъздушно, а отгоре на това и гласът ми се влоши. Вече започвах да се отчайвам. Но Том запази спокойствие и ние отново се преместихме, този път в Маями, където най-накрая гласът ми се появи. Това в никакъв случай не беше последната битка, която щях да водя с гърлото си.