- Къде беше?
Точно както е във филмите. И човек рано или късно бива разкрит, а това води до много сълзи, грозота, крещене и наранявания. Защо не си бях научил урока? Не го бях направил и продължи дълго време по този начин.
„Палимония“7 беше доста нашумяла дума по онова време. Две години преди това, приятелката на Лий Марвин, Мишел Триола, беше опитала да го осъди за половината пари, които той беше изкарал през годините, в който са живели заедно: истински случай на „палимония“. Триола не успя, съдията реши, че тя няма никакви права над собствеността на Марвин при липсата на законен брак. Но това не спря други хора да пробват същото нещо и Брит съответно се посъветва с някакви умни адвокати в Ел Ей и извади съдебен иск за хубавата сума от 12,5 милиона долара.
Какъв смразяващ момент беше този. Излизах от едно звукозаписно студио и изведнъж се появи някакъв човек в тъмен костюм, който ми тикна плик в ръката. „Връчена ти е призовка, приятел“. Това също беше нещо, за което си мислех, че се случва само в киното. Когато видях в писмото какво се изисква от мен, не останах много доволен. Помислих, че от страна на Брит това е доста алчно и изключително нечестно. Също така това въобще не беше в неин стил. Били Гаф, който бе много близък с нея, а и до днес са такива, отиде до Маями, където тя снимаше една телевизионна програма и я убеди, за щастие, с успех, да оттегли обвиненията. Уредихме нещата извън съда.
* * *
Една седмица, след като се разделихме с Брит, аз се подхлъзнах върху цвете, хвърлено от фен на сцената на „Кау Палас“ в Сан Фран- циско, паднах зрелищно и си ударих лицето в подиума на барабаните, счупвайки един зъб и след това ми направиха седем шева. Това приличаше на Божие наказание, но за протокола ще кажа, че бях пиян.
Дори изглежда леко нереално. Двадесет години игра на футбол без никаква сериозна лицева травма, освен чукването на двадесет и шест години, което леко ми изкриви носа. А после хубавичко се пребивам заради едно цвете. Стара и забавна игра е футболът.
ОТКЛОНЕНИЕ
В което нашият герой получава презрително отношение от пънк музиканти.
През 1977 Джони Ротън ме нарече стар пръдлъо. Не в лицето ми: в едно британско телевизионно шоу. Аз бях на тридесет и две - въобще не бях стар. А и според мен въобще не бях пръдлъо, макар хората винаги ще са свободни да си имат собствено мнение. Случилото се беше това, че в Лондон пънк рокът се появи с цяла буря от храчки и изглежда, че аз бях един от хората, върху които плюеха. За новото, младо, гневно поколение, аз внезапно бях станал представител на група от музиканти, които бяха богати, недосегаеми, самодоволни и (вероятно най-лошото от всичко) пееха балади. Явно бе взето решение позлатената ми клетка да бъде раздрусана хубавичко и след това всичко доста ескалира, поне в Англия. Разгневени на старата гвардия и желаещи да бъде изметена бяха банди като „Секс Пистълс“ и „Клаш“, които изпяха „Без Елвис, „Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“ през 1977-а“. Очевидно и без мен.
Не си помогнах особено, когато по време на интервю пред „Мюзикъл Експрес“ казах нещо, което известно време нямаше да ме остави на мира: „От мен не падат шибани безопасни игли“. Което си звучеше реакционерско и подигравателно - а и със сигурност беше предназначено да е такова. Обаче си беше истината. Докато пънкарите се обличаха в скъсани тениски и нарязани панталони, закър- пени с парчета от хавлии, аз си бях във фазата „Рудолф Нуреев“: турски шалвари, копринени чехли, сребърни гривни около глезените, тънък пояс около кръста. Като погледна назад и разбирам колко много това е дразнило младите фуклъовци с електрическите китари и наперените стойки. Обаче тези дрехи бяха удобни - това мога да кажа. Всеки мъж трябва да премине през кратка фаза „Рудолф Нуреев“, ако му се отдаде възможност.
Но витаеше усещане и за някакво предателство. Очевидно „Секс Пистълс“ са били големи фенове на „Фейсис“. Те свиреха Three Button Hand Me Down при репетициите си, една песен, написана от този стар пръдлъо и Иън Мак- лаган. „Пистълс“ харесваха връзката, която бандата ни имаше с публиката, усещането, че концертите ни са едно голямо парти и всички са заедно - не като например при „Ролинг Стоунс“, които още от самото начало винаги бяха държали публиката си на разстояние. Може и да усетиш, че обичаш „Стоунс“, но никога няма да усетиш, че ги познаваш. И после „Пистълс“ се възмутиха от онова, което се случи с „Фейсис“ накрая и начина, по който аз си тръгнах оттам, за да стана звезда. Радиоводещият Джон Пийл изпитваше същите чувства. Той на всеослушание съобщи, че изпитал разочарование, когато съм станал знаменитост. Усетил, че ме е изгубил заради известността - нашите пътища спряха да се пресичат, когато се преместих в Ел Ей - и че аз съм се изгубил в известността, също така.