Но това се разрасна още повече. И се разрасна по начини, които невинаги могат да бъдат контролирани. Концертите станаха по-големи - и както всеки ти казва, значи правиш нещата както трябва. А докато концертите стават по-големи, съществува тази постоянна битка да запазиш връзката с публиката, битка, която винаги съм водил добре, ако мога така да кажа, по всички параграфи. Мисля, че моята публика наистина чувства, че ме познава и мисля, че това е вярно.
Но съществува и битката, при която трябва да спреш разрастването на успеха ти та да не ти променя съзнанието. Всеки успешен музикант губи тази битка от време на време. Аз я изгубих в средата на 70-те, снимката ми със сламената шапка върху корицата на A Night on the Town е най-видното доказателство. Но това се случи и с „Фейсис“ накрая. Може и да се забавлявахме като няколко момчета в пъба, но, вярвайте ми, споровете, които се появиха в тази група за лимузини и хотелски стаи, вероятно щяха да накарат и „Ийгълс“ да се засрамят. Ако про- моутърът не осигуреше на Иън Маклаган пиано „Стей- нуей“, както е упоменато в договора, Мак чакаше до края на концерта и строшаваше пианото, което му бяха доставили. Това звучи ли ви като някой земен пич от пъба, когото познавате?
В известен смисъл пънкът даде на хората като мен и Елтън онова, което заслужавахме: ритник в чатала. Ритник в турските шалвари в моя случай. Не казвам, че научих нещо от пънка в музикален смисъл. Много малко получих от всичко, което видях и чух. Харесваше ми позицията, онзи подход „просто стани и го направи“. По някакъв начин малко приличаше и на „Фейсис“. А музиката? Почти нищо. Музиката, която обичам все още си е музиката, която винаги съм обичал: соул, ритъм енд блус, фолк и малко рокендрол за добър вкус. В същото време пънкът беше едно напомняне, сверяване с реалността. Внезапно се появи частица съпротива: много популярна и много шумна.
Взех съобразително решение. Не отидох някъде да се скрия. През юни 1977-а, издадох един двоен сингъл: I Don’t Want to Talk About It и The First Cut is the Deepest. Това бяха две балади. Сингълът взе първото място в английската класация през целия юни на 1977-а. А сингълът, който остана на второ място, беше God Save the Queen на „Секс Пистълс“. Туш.
Малкълм Макларън, мениджърът на „Пистълс“, изказа твърдения за мошеничество и тъмни сделки под масата. Това беше годината на сребърния юбилей на кралицата и теорията на Макларън беше, че институциите просто не можеха да допуснат антимонархическа песен да бъде номер едно, докато останалата част от нацията празнува двадесет и пет години от управлението на кралицата. Вярно е, че „Би Би Си“ отказа да пуска албума на „Пистълс“, макар никога няма да разберем дали това затрудни комерсиалния му успех, или го подпомогна. (Няма нещо по-добро от една забрана за усилване на интереса, както открих, че стана с Tonight’s the Night.) Във всеки случай, Ричард Брансън, който беше шеф на „Върджин Рекърдс“, лейбълът на „Пистълс“, каза в едно телевизионно предаване, че битката между синглите е била честна, не е имало нищо покрито и така аз излизам победител.
Онова, което стана напълно ясно по това време, беше, че макар и в новия и ярък изгрев на пънка, един стар пръдльо все още може да превръща точните песни в хитове. Онова, което трябваше да направя, бе да повярвам, че това е възможно. Джо Смит, страхотният шеф на „Уорнър Брос“, когато подписах солов договор с неговата звукозаписна компания, ми каза:
- Ако издържиш десет години в този бизнес, ще издържиш вечно.
Може би. Знам само, че това беше преди близо четиридесет години и видях доста хора, които се появяваха и залязваха.
Разбира се, че времето променя всички ни. През 2010-а се проведе повторно обединително турне на „Фейсис“ с вокалист Мик Хъкнъл от „Симпли Ред“ (аз бях зает и не можах да участвам), а басист беше Глен Матлок, бивш член на „Секс Пистълс“. Уди ми разказа по телефона.
- Глен доста е нашишкавял напоследък - каза Уди. - И обича да носи шалчета.
Ами това е.
ГЛАВА 12
В която се разкриват действията и мотивите на „Секс полицията“ в периода 1976-1986. Плюс едно неудобно положение на сектор „Пристигащи“ в „Хийтроу“ и рисковете в това да се излиза на сцената с улична лампа.