Нощта, в която отворих вратата на хотелския си апартамент и открих един басист чисто гол и овързан със скоч за леглото беше... ами, доста типична в сравнение с нещата, които се случваха на турнетата на групата през 70-те и 80-те. Аз просто кимнах на Чарли Харисън, отидох в съседната спалня и си легнах, знаейки, че ситуацията ще се оправи от само себе си и бях благодарен, че този път нямаше никакви живи пилета.
Чарли просто беше поредната жертва на „Секс полицията“. А най-важното за „Секс полицията“ беше, че те могат да се задействат по всяко време. Кои бяха „Секс полицията“? Някои от членовете на групата и техниците на турнето, събрани за първи път под водачеството на мениджъра на турнето Пийт „Групенфюрер“ Бъкланд. Тяхното първоначално намерение беше да възпрат всякакъв секс, който се случва на турне - да идентифицират, сред участващите в турнето, най- вероятните участници в сексуални актове, да локализират местата, на които би могло да се прави секс и да предотвратят неговото извършване. А по време на турне се правеше много секс, и то постоянно, затова те бяха доста заети. Тяхната компетентност бързо се разшири и доведе до уреждането на номера по всяко време. И нека сме наясно: само защото някой беше член на „Секс полицията“ - аз си признавам, че бях такъв - това не значеше, че не може да стане жертва на „Секс полицията“. Дори и членовете на „Секс полицията“ се страхуваха „Секс полицията“ да не почука на вратата.
Не че „Секс полицията“ по принцип чукаше. Да кажа, че бяха много добре организирани, значи да се изразя много повърхностно. „Секс полицията“ притежаваше сандъчета с инструменти, уоки-токи- та, камери и най-доброто от всичко, шперцове, което означаваше, че могат да пристигнат на мястото (например хотелска стая) преди теб или (понякога това беше още по-лошо) след теб. Имаха отвертки за развиването на пантите на вратите. (Двамата с дамата ти за вечерта стигате до вратата, пъхаш ключа вътре и вратата пада в стаята.) Имаха дълги найлонови въжета, за да провесват куфарите на хората от прозорците надолу по хотелската стена. (Трудно е да се намери куфарът в такава ситуация. Също така не е лесно, след като си го открил, десет етажа по-надолу, да го издърпаш обратно.) Накрая си сложиха и униформи: бели работни гащеризони, с надпис отзад „Секс полиция“ и отпред, на гърдите, стоеше емблемата на полицията - два наклонени пениса и латинското мото cruella sed justa - сурова, но справедлива. И те имаха пилета.
Помня, че първият документиран случай на използването на живи пилета от „Секс полицията“ беше в един хотел в Далас през 1985-а, а жертвата бях аз. Бях облечен в костюм, снимайки интервю с покойния и велик Дик Кларк, легендарния водещ на „Американ Бендстенд“. Разговорът завършваше, когато вратата се отвори с трясък, от коридора се чу общ вик „Румсервиз!“ и в един сюрреалистичен момент, стаята се превърна в буря от перушина и птичи курешки. Кларк, ненадминат професионалист, изглежда, че всичко това му се стори доста забавно.
Вероятно бях извадил късмет, че ми се паднаха само пилета. Обмисляли са да вземат и овце, но се оказало, че не могат да ги намерят за толкова кратко време. Същото се оказало и за патиците. „Секс полицията“ изпитваше голямо съжаление, че планът да се напълни нечия баня с патици, никога не успя да се осъществи, макар подготовката му доста да е била напреднала.
Все пак пилетата бяха много по-лесни за намиране. По подобен начин, в Нюфаундленд, Канада, „Секс полицията“ изнесе всички мебели от хотелската стая на един човек от екипа, заключи ги в съседната стая (стандартна процедура) и накрая, като последен щрих, оставиха две пилета вътре. Въпросният човек се върна в стаята си с момиче, което беше свалил - и успя да изкара вътре два часа въпреки всичко, което би било забележително, само че, ако се държиш като че нищо не се е случило, все едно всичко си е нормално, това беше много опасно. Ако човек реагира по този начин, тогава само изявява покана за още по-грубо отношение.
Точно затова, когато си обух обувките в края на дългия полет на „Бритиш Еъруейс“ между Лос Анджелис и Лондон на 22 декември 1977-а и усетих хрущенето на фъстъци, съчетано с леко лигаво усещане, дължащо се най-вероятно (опитът ми го каза) на конфитюр от ягоди, аз не си извадих краката веднага, както трябваше да сторя инстинктивно. Приключих с обуването, излязох от самолета и тръгнах из летище „Хийтроу“ толкова естествено, колкото може да го направи човек с обувки, напълнени с най-различни хранителни продукти от кухнята на самолета.
Или може би бях прекалено пиян, за да ми пука. Очевидно все още държах чаша коняк и пях Mammy на Джолсън, когато стигнах до мястото за събиране на багажа. Но и в същия момент осъзнах, че този път сме стигнали прекалено далеч. Със сигурност гледката на моя китарист Джим Креган, къдравата му коса - пълна с пепел и фасове, а лицето му намазано, след като го огледах отблизо, с мед, беше намек за това. И забавата трябваше да спре, защото Джими Хоровиц, от мениджърския екип, скоро щеше да бъде арестуван от служителите на летището за публично пиянство. (Глоба: 25 паунда, постановена от съда в Ъксбридж.) Зад нас остана кабината първа класа на „Бритиш Еъруейс“, щедро омазана с горчица. А пред нас се намираше полагащото ни се изтипосване в пресата заради безсрамното ни поведение. Не знам какво се беше случило с нас.