Всъщност знам: коняк.
И както „Дейли Телеграф“ съобщи: „Г-н Хоровиц призна, че някои членове на групата са се возили върху багажите на конвейерната лента, но той потвърди, че Род Стюарт е бил твърде пиян да се качи и просто си е лежал в ъгъла, под багажите“. Е, поне един от нас е запазил някакво приличие. Малко след това митническият служител отвори паспорта на Хоровиц и от него изпаднаха две парчета бекон. Злощастен епизод, откъдето и да се погледне, за който своевременно изпратихме искрено извинение на „Бритиш Еъруейс“. Бих искал да кажа, че си взехме поука и се променихме, че от този момент нататък ние се стегнахме. Но не го направихме.
От горната случка става ясно, че поведението ни по време на турне не се превърна в сдържано след „Фейсис“. Напротив, когато потеглих на турне за първи път като солов артист през 1976-а, усещах, че все едно лошата слава на „Фейсис“ вървеше пред мен. Мисля, че сред музикантите се шушукаше, че ако някой се присъедини към бандата на Род Стюарт, тогава по-добре да е готов за пиене и глупави постъпки. Все едно „Фейсис“ бяха някакво постижение, което трябваше да бъде надминато. Като погледна назад мисля, че се справихме в това да постигаме нови рекорди за глупости по време на турне.
За първата ми група за турне след „Фейсис“, желаех да имам трима китаристи. По това време хората се хилеха и казваха: „Трябват му трима китаристи, за да замени Рони Ууд“, но не ставаше въпрос за това. Исках трима китаристи заради здравината на звука и заради динамиката между тях, също и защото (не ме е срам да го призная) си мислех, че ще изглеждат страхотно. Бях видял, че това бе сработило за „Флийтуд Мак“.
И така, на китарата беше Джим Креган. (Джим бе изсвирил онова прекрасно, леещо се акустично соло в Make Me Smile (Come Up and See Me), парчето на „Стийв Харли енд Кокни Ребъл“. Джим го кръстихме „Салто Сеговия“. Китарист също беше Гари Грейнджър. (Гари беше свирил в групата „Страйдър“, която бе идвала да подгрява „Фейсис“. Той беше при нас, за да вкара малко енергична грубост.) Китарист също беше и Били Пийк. Бях видял Били по американската телевизия, докато свири в групата на Чък Бери и той звучеше страхотно. Обадих се на Том Дауд и му казах:
- Трябва да го имаме.
Това се случи по време на записа на A Night on the Town. Сметнах, че ако неговото рокендрол звучене е достатъчно добро за Чък Бери, вероятно и за мен щеше да е достатъчно.
Фил Чен, басистът, го бях помолил да обмисли за присъединяване към „Фейсис“, след напускането на Рони Лейн, но по това време той имаше друг ангажимент. Кийбордист беше Джон Джарвис, американец с музикално образование, който бе свирил в A Night on the Town и беше добър музикант. А барабанист беше Кармайн Апис, който свиреше в рок бандата „Ванила Фъдж“. Кармайн беше американец, но аз го уговорих да свири с английски стил, а не с американски. Американският рокендрол стил е ударно следване на ритъма. Исках английско усещане, което е леко по-освободено, една идея зад ритъма. Много по-отпуснато е. Разбира се, ако е прекалено отпуснато, всичко бързо се обръща с главата надолу, както се уверихме във „Фейсис“ при повече от един повод. Затова става въпрос за постигане на гладкост и отпуснатост, но в същото време и стегнатост. Точно това „Стоунс“ правят много добре.
Исках ние като цяло да добием един релаксиращ стил, ако това бе възможно. Чуваше се по това време, че Джаксън Браун прави саун- дчек с продължителност на цял концерт. След това групата изслушва заедно запис на целия саундчек и грешките и пропуските на всеки биват показани. Аз не исках да работя по този начин. Нашият саунд- чек беше колкото е възможно по-кратък. Петнадесет минути си беше доста дълго. И след това не правехме никакви анализи. Естествено, важно беше шоуто да се получи и всеки, който не си вършеше работата както трябва, бързо биваше заменен. Все пак това трябваше да е рокендрол. Моето разбиране беше, че ако на нас не ни е приятно и забавно, най-вероятно нямаше да е приятно и забавно за никой друг.