През първите осем месеца на връзката ние не заживяхме заедно. Аз продължих да обитавам къщата на „Каролууд Драйв“, където бях живял с Брит, а Алана имаше своя къща в Бевърли Хилс. Въпреки това през първата ни година имаше само една вечер, в която не бяхме заедно. А и имаше много малко вечери през това време, в които не излизахме из града. Алана знаеше как да се забавлява повече от всяка друга жена, която бях срещал. Нощни клубове, партита, вечери... ние живеехме из целия град - постоянно търсехме удоволствието. Една вечер в леглото Алана ми подаде малка капсула и каза:
- Опитай това.
Това беше „Попърс“: малка ампула с амилов нитрат. Идеята беше да се счупи и съдържанието и да се вдиша в момента на оргазма, за да се увеличи удоволствието. Никога преди не бях го правил. Естествено, че това не е най-умното нещо, което да причиниш на сърдечносъдовата си система, но изглежда, че не ни пукаше за рисковете. Търсенето на начини за увеличаване на удоволствието беше всичко за нас през опиянителното начало на връзката ни. Това представляваше нещо като състезание между нас: кои на много може да издържи, да пие най-много, да купонясва най-много, да танцува най-много, да чука най-много. И двамата бяхме изключително щастливи.
* * *
Междувременно, през деня, когато можех да оправя болящата ме глава, аз записвах музиката, която после се превърна в албума Blondes Have More Fun. Съвсем нормално за този период бях отишъл в студиото с едва започнати песни. Идеята беше групата да се събере, да започнем да свирим, докато се получи нещо. Неизбежно беше нещата, които слушахме тогава, да се вплитат в това, което се получаваше накрая. Често казвах:
- Можем ли да направим нещо подобно?
Това е добър начин за стартиране на творчеството. А точно по това време, през 1978-а, слушах албуми на „Шик“, в които бас китарата е движещата сила и основен носител на мелодията. Също така слушах и Native New Yorker от „Одисея“, едно парче, което обичах. А после дойдоха и „Стоунс“ с Miss You: опитът на една рок група с диско музиката, една смесица, която ми се нравеше. И така, въпросът беше дали можем да измислим нещо подобно? А онова, което се появи, беше една песен, която се казваше Da Ya Think I’m Sexy?
Вероятно нищо, което бях написал до този момент, нямаше такъв комерсиален успех. И със сигурност нищо, което бях написал до този момент, не беше пораждало в мен по-противоречиви чувства. Ако сега ме попитате, ще кажа, че харесвам всичко в тази песен и съм ужасно горд с нея. И все пак, какво беше онова, което Джеф Бек беше казал за Hi Ho Silver Lining? „Все едно някой беше окачил розова тоалетна седалка около врата ми за цял живот.“ Имаше време, малко след създаването на песента, когато се чудех дали Da Ya Think I’m Sexy? ще се превърне в моята Hi Ho Silver Lining. Разликата се състоеше в това, че Джеф трябваше да бъде убеждаван да носи своята розова тоалетна седалка, до голяма степен против волята му. От друга страна, аз бях движещата сила при сътворяването на моята розова тоалетна седалка - сам я бях боядисал, ако щете - и после напълно съзнателно и доста бодро си мушнах главата в нея.
Човек никога няма представа по какъв начин ще бъде приета една песен или какво предстои да и се случи. Но онова, което много бързо стана ясно за Da Ya Think I’m Sexy? беше, че ужасно много хора я харесаха. Тя продаде повече от два милиона копия в Америка, половин милион във Великобритания и стана хит по целия свят, включително и на някои места, за които дори не бях чувал, а и по други места, за които се изумих, че имат електричество. Това беше най-бързо продаващият се сингъл, който от „Уорнър“ някога бяха издавали, докато не се появи Мадона шест години по-късно с Like a Virgin. Как да не се гордея тогава? Ако си автор на песни, цял живот изкарваш в мечти за момента, в който нещо написано от теб тръгва по света и сътворява такъв голям отзвук.
Но все пак, в същия момент, явно бях отчуждил една част от хора, които бяха близко до мен дотогава. Някои от феновете от времето на албума Gasoline Alley например, се почувстваха силно предадени. Някои възприемаха диското като голям враг и се чудеха какво правя, преминавайки към другата страна. Музиката беше осеяна с бойни фронтове по онова време, а днес (слава богу) вече не е. През 70-те години имаше соул, имаше хеви метъл, както и пънк, и така нататък