ОТКЛОНЕНИЕ
Доста сериозно при това, в което нашият герой си признава за едно притеснително пристрастяване.
Знаеш как стават тези неща. Всеобщо известно е. Знаеш опасностите, но си мислиш, че искаш само една малка проба, за да усетиш какво е чувството. А предупредителните знаци се изпречват пред теб, но ги игнорираш, защото си мислиш, че си различен. Мислиш, че си един на милион: много силен човек, който може да го контролира. И без да се усетиш, онази така наречена „малка проба“ се е превърнала в яростен, всепоглъщащ навик, и изкарваш часове на телефона с дилъра си, все едно ти е най-добрият приятел.
Но това представлява колекционирането на предмети на изкуството. Може да обсеби човек. Може да превземе живота ти и още повече - стените. А аз говоря от името на човек с голям опит при търсенето на картини от деветнадесети век. Много, много картини от края на деветнадесети век.
Винаги съм обичал картините на прерафаелитите9, още когато бях хлапе: романтиката в тях, цветовете им, класическото изобразяване на облеклото и драпериите, наситените чувства и емоции. Когато бях момче, те се свързваха с много от най-завладяващите ми интереси: рицари в бляскави доспехи, красавици в беда и разбира се, цици. Докато се шляех из Лондон, в края на тийнейджърските си години, често се насочвах към площад „Трафалгар“ до „Националната галерия и когато валеше, влизах вътре и разглеждах прерафаелитите и викторианците. Най-любимата ми картина обаче се намираше в музея „Тейт“: „Дамата от Шалот“ от Джон Уилям Уотърхаус. Момичето в лодката, с бледото лице, дългата червена коса и изражението с отворената уста, бродирания плат, реката и тръстиките - много я харесвах. Доста често водех момичета в „Тейт“ само за да видят тази картина. Това си беше разнообразие в сравнение с ходенето на кафене или на кино. И разбира се, това ги предупреждаваше за моята натура, чувствителност и разнообразните ми интереси, които много рядко намаляваха шансовете ми за едно хубаво обарване след това.
Както вече споменах, Брит Екланд ме запозна отблизо с ар нуво, но чак докато бях с Алана (която също имаше много добро усещане за тези неща), се почувствах достатъчно сигурен да премина от плакати на картини. Първата картина, която си купих (първата ми „придобивка“, както обичаме да ги наричаме в света на изкуството) беше на напълно неизвестен художник от викториански художник и се наричаше „Целувката“: двама влюбени, целуващи се набързо, на един селски път. Купих си я за 12 паунда от един румънец в малък магазин на „Ладброук Гроув“ в края на 70-те години. Не е особено голяма - около един метър на височина и 60 сантиметра на ширина, - а и като цяло не е нещо особено, но на мен просто ми хареса атмосферата й и така се започна всичко.
Първата ми сериозна покупка беше насърчена от Алана, която познаваше човек в Бевърли Хилс, който продаваше (наред с другите работи) картина на Джон Уилям Уотърхаус. Неговата картина „Изабела с гърнето с босилек“ от стихотворението на Кийтс. През 1981-ва ми струва 30 000 паунда, което ми се стори абсурдна сума пари за една картина с маслени бои, макар да не искам да мисля колко ли струва днес - може би около 1 милион паунда. Не че мисля да я продавам. Когато заставах пред картина на Уотърхаус като леко мокър млад хаймана, въобще не съм си представял, че някога ще притежавам своя такава, която ще сложа в спалнята. Първо на първо, тя е много красива, но за мен е символ и на едно житейско пътуване.
Бил съм измамван само два пъти, което не е зле, като се имат предвид всички възможности. Купих от един интериорен дизайнер картина, за която си мислех, че е на Гийом Синяк, но се оказа, че е копие. Това се дължеше просто на моята наивност и на факта, че бях превъзбуден. Въпреки това харесвам картината и дори като копие сигурно струва някой друг паунд. Също така открих картина с принцесата в кулата, за която си помислих, че е от Уилям Адолф Бугеро. Помислих си: „Това си е направо кражба“. Но тя въобще не беше на Бугеро. За щастие, успях да открия някои оригинални картини от Бугеро.
В коридора имам една голяма. И както би ви казал всеки, който колекционира предмети на изкуството от края на деветнадесети век, няма нищо по-добро от една такава голяма картина в коридора.
Още от края на 70-те, започнах да ходя по търгове. Това нещо наистина е пристрастяващо. Напрежението, което се усеща, когато идва редът на желаната картина, е доста силно. А и трябва да си внимателен, понеже егото ти може да ти донесе големи проблеми по време на процеса на наддаване. Помня, че веднъж се опитах да дам по-висока цена от Джани Версаче, което криеше риск за достигане на изключително висока сума, но успях да се освестя и се спрях, чувствайки се леко наранен. Да имаш известно лице е нож с две остриета в такива ситуации. Понякога работи в твоя изгода, понеже хората се стряскат. Друг път попадаш на някого, който иска да покаже на всички в залата, че има повече пари от теб и тогава се въвличаш в мощна и напълно ненужна битка. Като цяло най-добре е за мен, ако не ходя и аз изпращам моята прекрасна асистентка Сара да залага от мое име, или да залага по телефона. Онова, от което имаш нужда, е аукционер в голяма къща или дори двама, които да удрят бързо с чукчето, когато разберат, че от другия край на линията си ти. Не че някога намерих някого, който да падне толкова ниско, че да го стори, това е ясно.