Един мъжки глас казал:
- Род там ли е? Тук има човек, който иска да се срещне с него.
Навън стоял мъж с фотоапарат на врата, една жена на средна възраст и осемнадесетгодишно момиче. Мъжът бил фотожурналист от лондонския „Сънди Пийпъл“, жената се казваше Евелин Тъброн, а осемнадесетгодишното момиче беше онова, което бях дал за осиновяване през 1963-а - дъщеря ми Сара.
Нейното появяване не беше толкова изненадващо. През предишните месеци имаше две обаждания от английската преса, от които стана ясно, че някой разследва фактите покрай осиновяването на детето. Казах на Алана за тези обаждания. Тя вече знаеше какво се беше случило преди толкова много години. И на Брит бях разказал за миналото ми, докато бяхме заедно. Фактът, че имах дете, когато бях на осемнадесет и го бях дал за осиновяване, не беше нещо, което съм крил от жените, с които съм бил близък.
Въпреки това, реализмът на пристигането на Сара и начинът, по който стана то, шокираха Алана. Сара бе станала на осемнадесет в края на 1981-ва и нейните осиновители, генерал-майор Джералд Тъброн и съпругата му Евелин, които я бяха отгледали в провинциалния Източен Съсекс, и бяха казали, че аз съм биологичният и баща. И сега, почти една година по-късно, Евелин и Сара се намираха на прага - заедно с журналист. За изумената Алана тази сцена била изключително неприятна, все едно е попаднала в засада. Тя им казала, че не съм вкъщи, а после ми се обади в студиото.
- Род, пресата е пред къщата с дъщеря ти.
Аз наистина се смутих. Невъзможно е да опиша всички смесени чувства, които преминаха през мен в този момент, но страхът беше най-силното от тях. Също така се почувствах и обиден. Защо беше дошла с пресата? Подозирайки, също като Алана, че това е някакъв капан, аз се обадих на Бари Тиерман, моят невъзмутим и интелигентен адвокат. Бари се намеси в ситуацията. Той се свърза с журналиста и разговаря с Евелин, майката, и обясни, че съм готов да се срещна със Сара, но е изключено това да стане в присъствието на репортер. За следващия следобед беше насрочена среща в „Рекърд Плант Студиос“.
На следващия ден чаках изнервен в празната задна стая. Как ли ще изглежда тя? Как ще се почувствам, когато я видя? Как ще се почувства тя, когато ме види? Как ще се държи с мен? Тези въпроси се въртяха в съзнанието ми. И тогава, накрая, Сара влезе, движейки се много колебливо, беше облечена добре, но с доста обикновени дрехи: едно момиче, за което ми стана напълно ясно, че е мое, защото все едно се гледах в огледало. Но въпреки това не я познавах. Моя, но и не моя. Желаех да я прегърна - желаех нашата връзка да започне по този начин. Но ситуацията изглеждаше толкова изкуствена и странна, а и стаята толкова претъпкана (нейната осиновителка и Бари също бяха там), че нормалното поведение не беше възможно и за двамата.
Отначало тя се изправи, доближи се от една страна до мен, гледайки предпазливо. Седнахме на дивана и аз се доближих до нея, колкото повече можах, опитвайки се да се държа по бащински. Дадох и някои албуми, което сигурно я накара да се чувства все едно я третирам като фен, но не знаех какво друго да сторя. Потях се и треперех. Казах и:
- Надявам се, че разбираш защо се случи това.
Също така я попитах дали е виждала Сузана, биологичната си майка, а тя каза, че не го е направила.
- Знаеш, че имам семейство сега. Ще бъде много трудно за мен да те направя част от него - ако въобще търсиш това - казах аз.
Тя поклати отрицателно глава и каза, че не затова е тук. Все пак тя имаше семейство: мили, обични, загрижени родители. Просто искала да осъществи връзка.
Обаче осъществяването на връзка беше трудно в тези обстоятелства. Срещата много бързо приключи. След това се почувствах изтощен и отвратителен. А после се ядосах: ядосах се, че Сара и майка и бяха позволили на пресата да ги манипулира и се ядосах на пресата, че ги е манипулирала. Това трябваше да е топла и приятна среща, а свърши по студен и някак публичен начин. На срещата не присъстваше журналист от „Сънди Пийпъл“, но вестникът удари джакпота, ко- гато публикува цяла страница с тъпотии, озаглавена „Извънбрачното дете на Род“. Евелин и Сара ми написаха след това по едно дълго, извинително писмо. Мисля, че те наистина не знаеха в каква светлина ще ме представи това и нямаха представа за начина на работа на таблоидите. Но това начало се получи доста злощастно и трябваше да опитаме отново.
* * *
Алана предложи пълната си подкрепа за повторното появяване на Сара в живота ми, но в картината на брака ни през 1982-а, вече имаше някои значителни пукнатини. Най-големият проблем си беше времето, което отделям за работа, футбол и приятелите си.