— Не!
— Е, откъде тогава ти е изветрял мозъкът?
— Какво?
— Татко казва, че ти е изветрял мозъкът.
Разбира се, след такива мои иначе съвсем искрени изказвания татко или мама веднага повдигаха задния край на роклята ми. Понякога дори се надпреварваха кой пръв да стори това. Честото вдигане на роклята съвсем я компрометира в моите очи — точно както става и в живота. И един ден направих първата мъжка стъпка в живота си. Изправих се решително пред мама и й заявих, че не желая повече да нося рокля. Не зная какъв беше непосредственият повод за това мое решение. Може би честото вдигане на задния кран на роклята ме е навело на мисълта, че е по-лесно да се вдига роклята, отколкото да се смъкват панталоните и че панталоните гарантират по-голяма безопасност па оная част на тялото, която служи обикновено на родителите и учителите като средство за възпитание. А може би решението ми е било продиктувано от други мотиви. Така например една от моите лели се беше захванала за мен още от рождението ми, твърдейки, че приличам на нея, и само това си знаеше. В това, че мога изобщо да приличам на нея, аз естествено виждах цяла трагедия и много е вероятно да съм искал да хвърля роклята, за да премахна още една следа от тая прилика. А може би съм поискал панталони, защото у мен се яви силно желание да прескачам чужди огради. Два пъти в живота на човека се явява това желание — веднъж, когато почувствува нужда да краде чужди круши, орехи и яйца, и втори път, когато почувствува нужда да краде чужда чест. Както виждате, следователно за рокля може да се прескача чужд плет, но в рокля — в никакъв случаи.
Майка ми, разбира се, погледна на моето желание да хвърли роклята от друго гледище. Аз имах по-голяма сестра и носех всички нейни роклички, които й бяха окъсели. Ако обуех панталони, нямаше вече кой да доизносва рокличките на сестра ми. Но въпреки тези съображения на мама аз твърдо държах на своето, крещях, плачех, пищях, търкалях се по пода, докато най-после майка ми донесе едни стари панталони на по-големия ми брат, натика ме в тях и ме прокле:
— Дано даде бог, синко, пак рокличка да пожелаеш!
И наистина клетвата й ме стигна.
ЧОВЕК В ПАНТАЛОНИ
Невероятен, но действителен факт, който може да се наблюдава винаги в живота на човека, е, че щом се освободи от роклята, той става по-решителен и по-мъжествен. Роклята някак си те спъва, заплита ти се в краката и ти пречи да стъпваш твърдо, докато в панталони човек крачи свободно и безпрепятствено в живота. Спомням си за един мой приятел, който на младини направи само една крачка в живота си без панталони и това имаше за него много тежки последствия.
Панталоните определят не само рода, но и вида: когато обуеш панталони, става ясно, че си двуного. Панталоните са някак си по-морални — не защото са закопчани, а защото в тях човек е облечен независимо дали стои на краката или на главата си. Освен това панталоните са и по-устойчиви, и по-надеждни — не защото роклята е символ на податливостта, а защото тя прави човека слаб и безволев. Има дори исторически доказателства за това. Всички древни народи, които са носили рокли, са загинали. Но трагедията на човечеството се състои не толкова в това, че тези народи са изчезнали, а в това, че те са изчезнали, а роклите са си останали. Тук има още едно странно обстоятелство: ако роклята наистина е символ на податливост и мекушавост — поради което са загинали и народите, които са я носели — как да се обясни фактът, че и до днес тя се е запазила като униформа на представителите на силата — царете, поповете и жените.
Не защото съм враг на роклите излагам тук всички положителни страни на панталоните. Напротив, мисля, че колкото повече добри страни намеря в панталоните, толкова повече бих се проявил като приятел на роклите. Изтъквайки особеното значение па панталоните, нямам намерение нито да омаловажа значението на роклята, нито да я скарам с панталоните и да помрача добросъседските отношения, които съществуват между тях. С всичко това аз искам само да оправдая пред самия себе си оная гордост, която почувствувах, когато за пръв път ми обуха панталони.
Впрочем, да се гордея толкова с панталоните, които ми обуха, аз нямах особени основания. Това бяха панталони на по-големня ми брат, по които беше изписана цялата му кратка, но бурна биография. Коленете бяха изтъркани от честите наказания в училище, а дъното беше така изтъняло и прокъсано от татковата десница, че аз постоянно чувствувах някакво течение, което действуваше зле на хремата, която влачех още от кръщението си.
Не зная дали тия панталони имаха някакви традиции, на които аз се подчиних, или у мен се таеше някакъв порив, който беше чакал само панталоните, за да се прояви, но веднага щом ги обух, аз станах такъв немирник и разбойник, че не можеха да ме спрат нито преследванията, нито заплахите. Докато по времето, когато носех рокля, цялата ми дейност се развиваше в стаята, сега всичките ми действия се пренесоха в нашия двор и в дворовете на съседите. Аз реших, че панталоните са измислени именно за да може по-леко да се прескачат оградите, и затова за мен не съществуваха вече никакви граници между нашата градина и градините на съседите.