Едно от първите ми упражнения в панталони беше катеренето по дърветата, което се оказа доста полезно занимание, защото благодарение на него можех да се добера до съседските орехи, вишни и круши. Тези упражнения ми донесоха и друга полза. Щом ме подгонеше организирана семейна хайка, аз като котка, преследвана от куче, се покатервах на високия орех, сядах на един клон и започвах да замервам с орехи преследвачите си. Но все пак семейните власти измислиха средство и срещу това. Когато въпреки всички подканвалия да сляза и да се предам аз упорито си оставах горе, те донасяха пълна чиния със сладкиши, слагаха я под ореха и се скриваха в къщи. И аз като всяка невинна птичка, мислейки, че няма никого, слизах полека от дървото, за да грабна сладкишите, но потерята ме изненадваше, обкръжаваше, обезоръжаваше и отвеждаше вътре на разпит. Още тогава се убедих, че хора с малки слабости не са способни на големи подвизи.
Аз имах и други по-невинни забавления. Така например към белия, зализан, чист и едва ли не напудрен пудел на госпожа Вуич хранех някакво особено отвращение и веднъж така го намазах с мастило, че госпожа Вуич загуби съзнание и цяла година не можа да изчисти своя любимец. Друг път налях катран в съвсем новата обувка на по-големия ми брат и трябваше да я разрежат, за да му я свалят от крака. Веднъж пък на една вечеря, на която присъствуваха архиерейският наместник и всичките ми лели, запалих под масата бенгалски огън и стана едно такова стълпотворение, че на човек да му се доплаче от жал. Масата се обърна и затисна по-големия ми брат, всички съдове изпопадаха в скута на най-старата ми леля, агнешката супа се изля върху коленете на средната ми леля (онази, на която съм бил приличал), цяла една сарма от кисело зеле заседна в кривото гърло на окръжния началник; майка ми получи сърцебиене, а най-младата ми леля набоде езика си с вилицата и цели три седмици след това не можеше да каже нито дума. Единствен, който се отърва благополучно, беше средният ми брат (оня, който на времето взе парите от прощъпалника). Той изчезна с една чиния със сладки и дълго не можаха да намерят нито него, нито сладките. Аз, разбира се, бях достойно награден за тая ми духовита проява.
В кръга на моите невинни забави влизаше например и това да се вмъквам в кухнята, когато там няма никого, и да сипвам по пет-шест шепи сол в ония ястия, които не обичах. След това с истинска наслада наблюдавах физиономиите, които правеха сътрапезниците ми по време на обяда, вкусвайки от пресоленото ястие. Освен това бях намерил отнякъде лисичи опашки, които закачвах на изкривени карфички; заставах пред вратата на улицата с ръце зад гърба, причаквах сутрин и по обед чиновниците от съда и от околийското управление, които минаваха покрай нас, и им окачвах отзад опашки. Чиновниците отиваха така в канцелариите, предизвиквайки бурен смях сред минувачите. Разбира се, скоро стана ясно кой ги удостоява с тези отличия и аз бях набит безмилостно, макар че и досега считам, че на повечето от тях тия опашки много им подхождаха.
Особено удоволствие представляваше за мен развлечението, когато дойдат гости у дома на вечеря, да тършувам по джобовете на горните им палта и да разменям вещите в тях. Колко пъти господин съдията отнасяше в къщи пудриерата на госпожата на околийския началник, а вдовицата госпожа Станка — калъфката от цигарлъка на учителя по сръбска история; госпожа попадията — табакерата за емфие на околийския началник, а околийският началник — заплетения чорап с четири игли и кълбеице прежда на госпожа Мара, жената на бирника. Разбира се, на другия ден започваше тичане за размяна на вещите, явяваха се разни съмнения и семейни неприятности и всичко завършваше върху моето седалище, по което бе изписана традицията па миналите времена.
Много обичах, когато имахме гости на вечери или на обяд, да се завирам под масата. Боже, колко много неща бих могъл да науча по време на тия мои екскурзии, ако разбирах всичко. Така например аз знаех, че има език на цифрите, език на цветята, но не знаех, че съществувал и език на краката под масата. На мен тогава дори не ми правеше впечатление, че краката на аптекаршата и на съдията се отнасяха така приятелски един към друг, като че ли са брат и сестра. Освен това крака на попа, който се показваше под расото му, отначало бях взел за крака на моята леля и се чудех защо се натрапва на крака на първоначалната учителка, тъй като знаех, че тя и леля ми съвсем не са на другарска нога. Жалко, че всичко това, което ставаше под масата, аз тогава не разбирах, а по-късно, много по-късно, когато започнах да разбирам, не можех вече да се завирам под масата.