Съставът на моето правителство изглеждаше приблизително така: министър на външните работи, както казахме — аз; за министър на просветата назначих някой си Чеда Матич, понеже беше повтарял първи и втори прогимназиален клас и се бе занимавал по-дълго време с учение. Освен това той беше изключван два пъти от училище и поради това знаеше на пръсти всички училищни закони. Най-после той гледаше на грамотността като на лукс, така както мислеха за нея и тогавашните истински министри. За министър на полицията назначих Симо Станкович, син на един стражар от околийското управление, тъй като имах пред вид, че полицейският занаят в тяхното семейство има вече традиция и че възпитанието, което е могъл да му даде баща му, стражарят, е достатъчно, за да бъде министър на полицията в Сърбия. Но освен това той имаше и други качества. Така например той можеше грозно да псува всички — от господа-бога в небето до най-дребната бълха в леглото, а можеше, ей богу, и юмрук да покаже, и ножче да извади. Всичко това го правеше някак си много подходящ за министър на полицията и всички бяхме убедени, че в негово лице сме направили сполучлив избор на човек за тоя пост. За министър на финансите взехме някой си Перица от трето отделение. Той носеше цепнати отзад панталони и през тази цепка постоянно се подаваше като опашка единият край от ризата му, която беше малко по-чиста само в неделя до обяд. Тоя Перица нямаше никаква квалификация както за тоя ресор, така и за който и да е друг ресор, но това никога не е било пречка при съставянето и на истинските кабинети. Мръсната опашка, която влачеше след себе си, не само че не беше някаква пречка, но представляваше и нещо като квалификация, и то толкова характерна квалификация, че би могла да послужи като постоянен отличителен белег на всички министри на финансите.
За военен министър взехме нашия другар от еврейско вероизповедание Давид Мешулам. За това ние си имахме своите съображения. Най-напред искахме да избегнем всяка възможност за война с някоя чужда държава, а освен това — да дадем възможност на нашия другар Давид да участвува непосредствено в търговете, които урежда министерството на войната, тъй като знаехме, че той и без това ще вземе участие в тях.
Така съставеното правителство провеждаше своите заседания върху една камара складирани дърва, но най-често горе, на ореха, където всеки министър възсядаше по един клон. Това, второто място, би могло да се препоръча на всяко правителство, защото само високо на някой орех или на покрива на някое четириетажно здание то би могло да се отърве от любопитните журналисти.
Като поставихме Давид Мешулам начело на нашата войска, ние спокойно можехме да даваме вече изявления за нашата миролюбивост. Ние не подозирахме обаче какво се крие в душата на нашия военен министър. Един ден, точно когато в министерския съвет трябваше да се разисква въпросът как цялото правителство да прескочи през оградата на Милош хлебаря и да обере черешите в градината му, които бяха вече узрели, румени и така сочни, че биха примамили и всяко друго правителство, Давид Мешулам изнесе един инцидент от международно значение, при който един наш поданик бе тежко пострадал и който ни заставяше в името на нашия престиж да увеличим размерите на компенсацията.
Случаят, който изнесе пред нас Мешулам и който впрочем бе известен на всички ни, се състоеше в следното: нашият паток се бе проврял преди известно време под стобора и отишъл в съседния двор в момент, когато патокът на съседите не бил между своите патици. На правителството не бе известно с какви намерения нашият паток е отишъл при чуждите патки, но там върху него кръвнишки се нахвърлили патокът-домакин и тамошните гъсоци и така пребили и разкървавили нашия паток, че той едва се завърнал жив в родината с половин опашка и с оскубана глава. Военният министър предлагаше да обявим война на съседите, и то още утре, четвъртък следобед. Той бе избрал тоя ден по две съображения: първо, защото в четвъртък следобед нямахме училище и, второ, защото Мешулам бе получил поверителни сведения, че утре следобед съседите ще идат на лозе и у тях няма да остане никой.