Едва по-късно разбрахме, че веднага след като забелязал прислужника, военният министър благополучно се скрил зад дървата и едва когато всичко утихнало, той се измъкнал оттам и отнесъл у дома си пълна калъфка с гъши пера. Според поверителните сведения, които събра по-късно министърът на полицията, цялата тая война ние бяхме водили собствено само защото майката на Давид Мешулам трябвало да напълни една възглавница с гъши пера. Така още веднъж бе потвърдена известната историческа истина, че дребните причини често имат големи последствия.
Разбира се, не се свърши само с това. Последствията от големите световни конфликти се проявяват едва след войната. И макар че по начина, по който бе образувано, нашето правителство изглеждаше съвсем противоконституционно, ние, уверявам ви, бяхме единственото правителство в Сърбия, което при подобни обстоятелства е почувствувало цялото бреме на своята министерска отговорност.
ОРИСНИЦИТЕ
Разбира се, тия мои подвизи сред външния свят имаха отзвук не само върху моя гръб, но и в душата на моите родители и на цялото семейство, което бе обхванато от някаква неоснователна загриженост за моето бъдеще. Баща ми изразяваше тази загриженост, повтаряйки често думите: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми — с клетвата: „По-добре да го бях задушила със собствените си ръце още щом се пръкна, вместо да съм закърмила разбойник.“
Аз не бях съгласен с това мнение на родителите ми, а не го споделяха също и моите лели, които ме защищаваха (особено оная, която си беше втълпила, че приличам на нея) и твърдяха, че съм много възприемчиво и подвижно дете.
Известно е, че възприемчивите и подвижни деца създават главоболия на родителите си и затова не е чудно, че и моите родители гледаха на въпроса за моето бъдеще като на една от големите си грижи.
И леля ми се опита да облекчи тая грижа, като надзърна в моето бъдеще. Един ден тя откъсна конец от ризата ми и го даде на една врачка. Врачката го хвърлила в една чиния, пълна с вода, разбъркала водата с тояжката си и се задълбочила да разчита моята съдба:
— Ще прекара тежка болест, но ще се спаси; ще го сполети тежка беда, но ще се спаси; ще попадне в ръце на хора, които ще искат да го убият, но ще се спаси; ще преживее тежка буря в море, но ще се спаси; ще се ожени и няма вече спасение! — Това са били, изглежда, пророческите думи на врачката, които се сбъднаха в живота ми. — Ще бъде толкова богат, че богатството му ще прелива, ще бъде толкова щастлив, че цял свят ще му завижда — това са били, изглежда, ония пророчески думи на врачката, които не се сбъднаха в живота ми.
Но ако това пророчество успокои майка ми, то съвсем не можа да удовлетвори баща ми и затова в семейството ни много често се водеха разговори на тая тема. Впрочем всички родители много обичат предварително да решават съдбата на своите деца. Спомням си думите на един мой кум, който имаше трима синове, мои другари. Той често казваше:
— Този ми е умник, него ще направя учител — и показваше най-големия, — този, втория, ще направя търговец, а тоя, най-малкия, луд гидия — офицер!
Дали орисницата не чу тия му желания, или се получи някакво недоразумение между него и нея — не знам, но знам, че най-големият му син — учителят — стана бакалин, по-малкият — търговецът — младши подофицер в една военна музика, а третият облече наистина уиформа, само че не офицерска, а оная, на гърба на която е написана двадесетата буква от сръбската азбука.
Както родителите имат свои желания за бъдещето на децата, така имат свои желания и самите деца, само че техните претенции са много по-скромни от тия на родителите им. Деветдесет на сто от децата например искат да станат пожарникари, коминочистачи, стражари, сладкари и музиканти, докато деветдесет на сто от родителите желаят децата им да станат министри, генерали, митрополити, банкови директори и тям подобни. Представете си как неудобно се кръстосват желанията във всяко семейство: бащата желае синът му да стане митрополит, а синът иска да стане коминочистач, бащата желае да има син министър, а синът иска да стане стражар, бащата желае синът му да стане генерал, а синът иска да стане сладкар. А съдбата се придържа обикновено към една линия, която върви по средата между детските и родителските желаниня. Тя рядко удовлетворява родителските желания, но детските — много често.