Понякога, разбира се, се случва съдбата просто да се обърка от противоречието между желанията на родителите и на децата, та изпълнявайки тук-таме родителските желания, да задоволи поне отчасти и желанията на децата. Затова в живота често ще срещнете министри, които напълно приличат на стражари, митрополити, които напълно приличат на музиканти, и генерали, които напълно приличат на сладкари.
Докато само родителите гадаят и предричат съдбата на своето дете, то все още се търпи, но нещата често се усложняват, когато в решаването на тоя въпрос се намесят и тия, на които това най-малко им влиза в работата. Това са най-напред всички лели и стрини, а след това и ония безплатни семейни съветници, които тормозят почти всяко семейство. При мене, разбира се, работата се усложняваше и от обстоятелството, че в детството си имах толкова разнообразни склонности, че те объркаха родителите ми и всички, които искаха да се намесят със своите съвети в разрешаването на тоя въпрос.
На моето бъдеще бе посветен специално един обширен разговор. Това стана след един бурен ден, в който общинският полицай ме доведе за ухо в къщи и мама извика три пъти отчаяно: „Да го бях задушила още щом се пръкна, вместо да закърмя разбойник!“ Фактът, че и полицията започна да се намесва в моето възпитание, бе, разбира се, страшен удар за всички у дома. Затова, след като изядох съответния бой и след като ме натикаха в леглото без вечеря, домашните, заедно с многото гости, събрани по повод на не знам чий си рожден ден, се оттеглиха в съседната стая.
Те мислеха, че изморен от плач, аз спя, а аз не можех спокойно да заспя, докато не отмъстя за това, че бях отстранен от вечерята, на която имаше и сладкиши. И докато попът стана да държи наздравица, аз — знаейки добре колко обширен е той в изказванията си, се измъкнах от кревата, влязох незабелязано в кухнята и размазах с ръце всички шарки и украшения по тортата, която цял следобед търпеливо бе правила оная от лелите ми, на която аз приличах. След като направих в тортата и четири дупки с пръст и изсипах половин кило сол в сладоледа, след като сипах оцет в свареното вече кафе и залях салатата с газ от лампата — аз се върнах спокоен, с чиста съвест, като човек, който е извършил важна работа, легнах в леглото и затворих очи, като че ли спя дълбок сън.
За мене, разбира се, беше истинско удовлетворение и удоволствие, когато след това започнаха да долитат от другата стая отчаяни викове: „Ой, ой, ой!“ Последваха обяснения и извинения и накрая леля ми, която цял следобед бе украсявала тортата, падна в несвяст.
Веднага след това в моята стая, както и очаквах, влезе цяла комисия, да установи дали спя. И тук, край леглото ми, между комисията започна спор дали да ме набият така, докато спя, или да отложат за утре сутринта. Аз споделях мнението на болшинството от комисията — че е по-добре да ме набият утре сутринта, разчитайки, разбира се, още преди зори да се измъкна от кревата.
По такъв начин аз поставих въпроса за моето бъдеще пред семейния съвет и на вечерята в съседната стая бе прекъснат започналият разговор за женитбата на една моя братовчедка.
Дискусията бе открита от моите родители, като баща ми отново заяви, че: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми още веднъж извика: „Да бях го задушила, щом се пръкна, вместо да съм разбойник закърмила!“
Както му е редът, гостите утешиха, разбира се, с по няколко думи огорчените родители. Така например нашият съсед, бакалинът, каза: „Малко е палав, но нищо. Аз например, докато бях още малък, крадях къде какво ми падне, пък ето сега съм чорбаджия и нищо ми няма. Всичко е божа воля!“ Попът се съгласи с него, давайки за пример своя галеник: „Само на три и половина години е, а така псува господа, като че ли е свършил налбантско училище. А аз, вярвайте ми, не бях напсувал нито веднъж бога, преди да стана богослов. И представете си, моля ви се, това е свещеническо дете — ама на! Но те, днешните деца, са такива — възприемчиви, подвижни, и ние трябва да се примирим с това.“
След като всички се съгласиха, че днешните деца са „възприемчиви и подвижни“, пристъпиха към решаване на въпроса какъв е най-изгодно да стана аз. Заседанието се председателствуваше от самия поп, а в ъгъла седяха трите ми лели, като митологически орисници, които предат нишката на съдбата, и постоянно се намесваха в разговора. Клото, орисницата, която държи повесмото, бе най-старата ми леля, в която наистина имаше нещо митологическо. Това личеше дори и от мустаците на деветнадесетгодишен юноша, които тя носеше под носа си. На Лахезис, орисницата, която преде нишката, приличаше необикновено средната ми леля, защото тя и в живота умееше не само да преде, но често и да забърква конците. А Атропос, орисницата, която държи ножиците, за да отмери дълготрайност на човешкия живот, бе най-младата ми леля, която без това бе способна да съкрати живота на човека, така че ножиците й бяха излишни. Дебатите откри баща ми, заявявайки: