— Няма нищо по-хубаво от това — твърдеше той. — Имаш в ръцете си власт и правиш, каквото искаш, а не отговаряш пред никого. По-лесно е да бъдеш министър, отколкото бръснар. Бръснарят, първо, трябва да знае да бръсне и, второ, трябва да внимава да не пореже някого, а министърът, братко мой, нито трябва да знае да бръсне, нито трябва да внимава да не пореже, защото и да пореже някого, той не е виновен.
Съседът ни, бакалинът, който досега се бе изказвал само по чуждите предложения, едва сега успя да каже мнението си:
— Аз бих го направил търговец, но не бакалин като мене. Това е дребна работа. Кило ориз струва четири гроша. Удариш на кантара клиента с няколко грама и какво — замъкнеш го с десет-двадесет грама. Същото е и със захарта, и с брашното, и с всичко останало. Сипеш в брашното малко пясък, измесиш ориза с малко овес, прибавиш в кафето малко черен дребен чакъл, сипеш в газта малко вода — какво е всичко това, не ти се падат дори и по няколко динара на ден. А не си струва да стане и галантерист. Мериш с метър, а купувачът те гледа с четири очи. Когато мериш на кантар, може да се изкара нещо — или с малко олово ще направиш по-тежко онова блюдо на везните, където слагаш стоката, или при меренето ще го закачиш с малкия пръст, или… но с метър не можеш нищо да направиш, не можеш да скъсиш метъра я. Затова, ако бъде търговец, да бъде на едро, та като завлече, да завлече на едро. А според мен от всички видове търговия най-доходно е аптекарството. Ето, нека стане аптекар.
— Ах, аптекар — въздъхна Атропос, — това наистина е чудесно. Живее само между парфюми!
— Наистина е чудесно! — продължи бакалинът, виждайки, че е намерил поддръжка. — Продава прашец, сухи листа, паяжина и все такива неща. Не му разбираш от стоката, може да ти даде, каквото иска. Предпише ти лекарят някакво си салватус пургатус или поркалия омалия, ти отиваш при аптекаря, а той ти дава, каквото си иска, мери, както си иска, и ти му плащаш, колкото ти поиска. Какво можеш да направиш! Не познаваш стоката, за да му кажеш: „Този ваш салватус портатус като че ли е малко прокиснал“ или: „Тая ваша поркалия омалия май е развалена.“ Не, нищо не можеш да му кажеш. А не можеш да му направиш забележка и за цената — откъде знаеш колко струва. Не можеш да му кажеш: „Е, много скъпо искате, Мита бакалинът продава салватус портатус много по-евтино!“
Тирадата на бакалина получи почти всеобщо одобрение. Само баща ми клатеше глава, зает упорито с първоначалната си идея да ме даде на някакъв занаят, който ще ме укроти.
Не зная докога продължи цялата тая дискусия, защото, уморен от големите усилия през деня, аз задрямах и заспах сладко, както може да заспи човек с чиста съвест и със съзнание, че е изпълнил всичките си задължения.
През тая нощ естествено сънувах странни сънища. Сънувах, че съм министър и съм хванал нашия окръжен началник, натикал съм главата между коленете му и го бръсна. Той се дере като яре, искри излизат от очите му, но аз с пълно съзнание за своята министерска безотговорност бръсна ли, бръсна. След това ми се присъни, че съм митрополит и съм хванал попа за брадата и го псувам колкото ми сила стига, като че ли съм завършил налбантско училище. После сънувах, че сипвам брашно в пясъка и газ във водата — изобщо имах някакви странни сънища като човек, заспал с най-хубави перспективи за бъдещето и събудил се от татковите шамари.
В УЧИЛИЩЕ
Когато дойде време да тръгна на училище, у дома всички си отдъхнаха, представлявайки си, че училището е нещо като калъп, в който детето се слага като втасало тесто, а училището му дава форма и го връща на родителите изпечено.
Училището беше за мен истинска борба за съществование и самосъхранение. Тая борба се прояви най-напред в конфликта между мене и баща ми, който страшно много се гордееше с това, че синът му ходи на училище, докато аз, гледайки на нещата по-реалистично, не намирах, че той има особени основания да се гордее с това. След това тази борба се изрази в конфликта между мен и училищния прислужник, който по молба на баща ми просто ме замъкна в училище, заради което аз го ухапах. Той ми каза, че точно така е трябвало да води на училище и другите членове от нашето семейство. Но главната борба се разви в процеса на самото учение, когато се сблъскаха две сложни и непримирими обстоятелства: отрицателното отношение на някои учители към мен и моето отрицателно отношение към някои предмети.
Това беше всъщност непрекъсната и продължителна борба, в която на едната страна бяха учителите и науката, а на другата — аз. В тая неравна борба аз, разбира се, почти всякога бях тоя, който трябваше да отстъпва, утешавайки се винаги с мъдрата народна поговорка, че по-умният винаги отстъпва. Впрочем трябваше да отстъпвам още и затова, защото в борбата си срещу мен учителите винаги си служеха с едно обикнато от тях, но нечестно средство — било през годината, било на изпита, те изпитват своя противник винаги това, което той не знае. По тоя начин ми отнеха възможността да постигна какъвто и да е успех в борбата си за самосъхранение.