А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:
— Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат — и ми показа един съвсем нов златен дукат, — а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.
След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:
„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“
В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.
Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:
— Издържах, издържах с отличен!
Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.
Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.
Друг път, в трети клас, до който аз все пак се домъкнах някак си, казах на баща си, че ми е необходимо да вземам частни уроци по аритметика — наука, която винаги ми е създавала големи неприятности. Затова трябва да започна да се занимавам с най-добрия ученик от нашия клас, като татко му плащаше за тия уроци тридесет гроша месечно. Разбира се, това беше един мой другар, още по-слаб ученик от мене, с когото през време на уроците играехме на дама, а на края на месеца си разделяхме хонорара. По такъв начин за лошия си успех аз си обезпечавах възнаграждение от петнадесет гроша месечно, с които успяха добре да уредя живота си. И това би могло да продължи още доста дълго, ако не бе се открило на изпита, че и аз, и моят учител еднакво не можем да обелим нито дума по предмета, по който той ме занимаваше.
Ето така някак си вървеше училището и все пак се преминаваше от клас в клас. Как ставаше това, и сега не бих могъл да кажа. Мога само да кажа, че ние всъщност не минавахме от клас в клас, а завладявахме клас след клас. Ние, всички, които учехме заедно в един клас приличахме на рота доброволци, която има задачата да завземе един след друг неприятелските окопи. И наистина педя по педя, стъпка по стъпка, с тежки усилия и с нечувана храброст завладявахме ние окоп след окоп. Борбата беше тежка, имаше и ранени, имаше и убити, които оставаха по пътя, но ние останалите, които, така или иначе, бяхме избягнали смъртоносния куршум, си пробивахме път напред, предчувствувайки, че колкото повече наближава победата, толкова по-голяма става опасността. Защото, след като превзехме няколко окопа на прогимназията, пред нас се изправи огромната крепост на гимназията, въоръжена с най-модерни средства за унищожение на учениците. Зад стените и кулите на тая крепост се криеха огромен брой всевъзможни синуси, косинуси, хипотенузи, катети, корени, логаритми, деклинации, конюгации и разни други неизвестни смъртоносни величини. Можете да си представите колко храброст и колко самопожертвователност бяха необходими, за да се настъпи с голи ръце срещу една такава крепост като гимназията.
Но ние не се отчайвахме. Падахме и ставахме. Раняваха ни и цели ваканции лекувахме раните си, събирайки сили за нови атаки. Пленяваха ни и прекарвахме по две години в робство в един и същи клас, но накрая нашата упорита седемгодишна война ни доведе все пак до решителната битка — матурата.
Ако поискате от мен да ви кажа как съм можал да издържа матура, то знайте, че ми поставяте въпрос, на който е невъзможно да се отговори — все едно, че ме питате как може да се научи слон да свири на мандолина. На такива въпроси обикновено не се отговаря. Според здравия разум, според логиката, по мое дълбоко лично убеждение, по всички божи и човешки закони и по всички правила аз трябваше да пропадна на матурата. Но ето че не пропаднах. Значи, наистина всяко правило си има изключения. Спомням си, че с тая така мъдра мисъл се опитваше да се оправдае и се оправда пред мен едно младо момиче, което — за разлика от мен — се провали, когато по всички правила не би трябвало да се проваля. Наистина тя не пропадна на матура, а на оня изпит, на който животът така често подлага младите момичета, но и тя използува за свое оправдание горната мисъл: „Аз зная, че не биваше, че трябваше да пазя доброто си име и честта си, да, зная, това е правилото, но всяко правило има изключения!“
Да си извоюваш зрелостно свидетелство, съвсем не е обикновена и проста работа. Това свидетелство е официален документ, издаден от съответните държавни власти, с който ти се признава зрелост. Известен е случаят с познатия белградски кавгаджия Драголюб Аврамович-Бертолд. При едни режими него го затваряха дори в лудницата, а при други го пускаха на свобода. И тъй като у нас режимите често се сменяваха, Бертолд ту беше в лудницата, ту излизаше оттам. Един ден, когато това му омръзна, той се яви пред властите и поиска официално удостоверение, че е нормален. И след като получи такова удостоверение, Бертолд започна да се бие в гърдите, че е единственият човек в Сърбия, официално признат за нормален. Точно такъв документ ми изглежда на мен и свидетелството, с което се удостоверява зрелостта на човека. Когато го получих, аз почувствувах, че зрелостното свидетелство е документ, въз основана който мога да направя в живота всякакви лекомислия.