Затова още много страници от тая книга ще трябва да посветя на училището. Отначало мислех да разказвам последователно, минавайки от клас в клас, но като си припомних колко усилия съм положил, мъкнейки се от клас на клас, изгубих всякакво желание да се връщам още веднъж по тоя път. По-добре ще бъде да се спра на отделните предмети. Така ще имам поне възможност да си отмъстя на ония от тях, с които бях във вражда, за мъченията, които някога са ми причинили.
Но нека вървим поред, започвайки от основното училище.
В ОСНОВНОТО УЧИЛИЩЕ
Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение. Но учителят от основното училище, при когото аз попаднах, беше добър и благ човек, тъй че пръчката, която висеше под иконата на св. Сава, беше повече педагогическа декорация и само понякога инструмент за възпитание.
Като влязохме в клас, учителят ни нареди по височина и ни настани по чиновете. Най-ниските седнаха на първите, а по-високите на по-задните. По-късно започнаха да ни нареждат по знания — най-добрите ученици седяха на първите чинове, по-слабите — зад тях, а най-лошите — на последния чин, който се наричаше магарешки. По времето, когато аз посещавах основното училище, като възпитателно средство се използуваше и тоя магарешки чин, на който учителите поставяха ония, които наистина не знаеха нищо. Струва ми се, че това беше един много хубав принцип, защото по тоя начин ония, които не знаеха нищо, свикваха с мисълта, че са магарета. Откакто той е премахнат, те все някак си не могат да се помирят с тоя факт и затова в живота обикновено магаретата седят в първите редове.
Така наредени на чиновете по големина, ние приличахме на семки в резен диня — всички еднакви, всички безлични, всички сополиви. И все пак кой би могъл да каже, че тук седят един до друг бъдещ министър и бъдещ разбойник, бъдещ епископ и бъдещ лихвар, бъдещ арестант и бъдещ финансист-милиардер. Какво щастие би било за човечеството, ако можеше още от ранни детски години да се разбере кой какъв ще стане. Ако не друго, то поне, докато сме деца, щяхме на воля и до насита да тупаме бъдещия министър, бъдещия епископ и бъдещия милиардер.
В началото не учехме нищо, само учителят ни питаше за имената ии и най-вече за професиите на родителите ни.
— Какво работи баща ти?
— Файтонджия е.
— Добре, седни си! А твоят?
— Колбасар.
— А, колбасар? Е, поздрави баща си! А твоят?
— Зарзаватчия.
— Зарзаватчия, така ли? Поздрави и ти баща си!
Отначало ние не разбирахме какво значат тия поздрави. Едва по-късно, когато всички научихме една приказка за доброто и за лошото дете и когато забелязахме, че всеки път учителят променя професията на героя на приказката в зависимост от това, как различните родители са отговорили на неговия поздрав — всичко ни стана ясно. Така например един ден, когато синът на колбасаря му донесе четири наденици, приказката гласеше така:
— Имало две момченца — Симо и Ненад. Симо бил син на един файтонджия и бил непослушен, глупав и непрокопсаи, а Ненад бил син на един много почтен човек, честен и при мерен гражданин, колбасар. Разбира се, и синът приличал на баща си и бил почтено и добро момче.
Ако например синът на зарзаватчията не си знаеше урока, но беше донесъл наскоро двадесетина зелки и три венци лук, учителят го съветваше по следния начин:
— Виждаш ли, моето момче, баща ти е честен и почтен човек, вземи пример от него. За днеска ти прощавам, но гледай утре да си знаеш урока. Поздрави баща си.
А ако урока не си знаеше синът на гробаря, учителят го кореше по следния начин:
— От тебе, моето момче, нищо няма да излезе. И собственият ти баща няма да може да ти изкопае гроба — ти ще свършиш на бесилката.
Професията на родителите ни определяше и успеха и поведението ни. Най-добрият ученик например беше синът на колбасаря, а непосредствено след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, след това — синът на зарзаватчията (и то след като баща му започна освен зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и въобще синове на родители с непродуктивни професии.
Отначало и моят баща като търговец се числеше към непродуктивните професии и затова и аз бях лош ученик. Но след като два-три пъти (за Коледа, за Великден и за Нова година) занесох на учителя нещо, сгънато в един малък, бял плик, то аз преминах в първата редица и известната приказка получи следния вид: