С цифрите също нямахме големи мъчнотии. За да ни обясни понятието един, учителят ни показваше единия си пръст, за понятието два — два пръста и така нататък, докато, не използува всичките пет пръста на едната и четирите от другата си ръка. Но когато трябваше да ни обясни значението на нулата, настана истинско объркване, което постави и него в затруднение. Той опитваше разни начини, но или на него не му се удаваше да ни обясни, или ние не можехме да го разберем.
— Нулата, деца, не е нищо и все пак може да бъде нещо. Когато е сама, не е нищо, не струва и лула тютюн, но като я поставиш след числото едно, става десет. А като я поставиш след две, става двадесет. Бог знае защо е така, но така е. Не може лесно да се обясни. Но ето — например моята жена … Преди да се ожени за мене, да кажем, моята жена е била нищо и никакво, а сега с мене, сега тя е госпожата на господин учителя. Така ли е?
— Така е! — отговори целият клас.
След това обяснение, разбира се, всички започнахме да смятаме съпругата за нула, а всяка десетица ни изглеждаше като брачна двойка. В нашата детска фантазия госпожите от нашия град ни се струваха нули, а цифрите край тях бяха техните мъже. Даже отделни хора ни изглеждаха като определени цифри. Така например окръжният началник и неговата госпожа ни приличаха на числото 90. Това нито беше произволно, нито пък произлизаше от високото обществено положение на господин началника, подходящо за голямото число. Просто господин началникът наистина ни приличаше на деветица. Той имаше къси и тънки крака, шкембе, гърди и глава, които се сливаха в едно и изглеждаха като бъчва, наклонена с цялата си тежест напред. Докторът (с жена си) ни приличаше на числото 70, защото от цялата му тънка фигура напред изпъкваше (като горната чертичка на числото седем) неговият нос — един от ония носове, които неговите прадеди са пренесли ненамокрен през Червено и Йонийско море и аклиматизирали в Европа. Директорът на гимназията (с жена си) приличаше на 10 — не защото единицата беше негова любима бележка, с която щедро даряваше учениците, а защото, сух и щръклест, той наистина приличаше на телеграфен стълб. Банковият директор пък (с жена си) ни приличаше на 50, защото изглеждаше някак си, като че ли шкембето му е отзад и напълно приличаше на петица. По тоя начин ние намерихме по една брачна двойка и за всички останали десетици. Единствена трудност ни причиняваше попът, който в расото си отдалеч не се отличаваше много от жена си и затова и двамата ни приличаха на две нули.
Всички тия сравнения ни бяха много полезни. Когато учителят вдигнеше някого па дъската и му кажеше да напише например числото 70, достатъчно беше той да се сети само за носа на доктора и веднага написваше зададеното число.
И всичко вървеше добре дотогава, докато един ден учителят не написа на дъската числото 100. Това предизвика страшно смущение сред нас, защото никак не можехме да разберем тая полигамия.
— Не ви е ясно, нали — каза учителят, предвиждайки цялата трудност на предстоящото обяснение. — Знаех си, че няма да го разберете. А какво ще правите, ако ви кажа, че има и такива цифри! — и той взе тебешир и написа на дъската 70 000 000.
Останахме смаяни. Представихме си бедния доктор с огромен харем и тъй като бяхме още недостатъчно добре запознати с хубавите и лошите страни в живота на човека, в тоя момент той ни се видя отвратителен. Учителят разбра, че все пак по някакъв начин трябва да ни обясни цифрата 100, която трябваше да научим, и започна така:
— Единицата е, да кажем, мъжът! Така ли?
— Така е! — отговори целият клас в хор.
— Тая първата нула, да кажем, е неговата жена. Нали така?
— Така.
— Е, а тая другата нула е балдъзата му, която по някой път извежда с жена си на разходка. Нали разбирате сега?
— Разбираме! — раздрахме ние гърло, мъчейки се да разберем нещо, макар че нищо не разбирахме. Защото, да допуснем, че към жената може да се прибави една балдъза, но как би изглеждал например бедният банков директор с шкембето назад в оная цифра, в която към жена му се прибавят още пет балдъзи? — Истински влекач, който с нечовешки усилия плува срещу течението, влачейки шест шлепа.
Всички тия неща тревожеха необикновено много нашата фантазия, но трябва да признаем, помогнаха ни да научим заедно с азбуката и цифрите и по тоя начин да завършим и нашето обучение в основното училище.
Да продължим по-нататък в прогимназията.
ВЕРОУЧЕНИЕ
Изучавайки вероучение, аз страшно много обикнах безбожието. Така се получи вероятно, защото учителят, който ни предаваше тоя предмет, така нехрпетиянски ни биеше, че и днес, когато слушам в черквата проповед за християнското милосърдие, аз се обръщам на всички страни от страх да не би да ме цапароса митрополитът с жезъла си или дяконът с кадилницата. Тоя факт е още едно доказателство, че впечатленията от ранната младост оставят дълбоки следи в душата на човека.