И след като ученикът и тоя път не отговаря, той изревава:
— Милосърдието! — и така немилосърдно го удря, че онзи вижда звезди посред бял ден.
След това се обръща към друг ученик:
— Кажи ми ти, кое е второто основно начало на християнското учение?
А грешникът се чеше зад ухото и върти очи, опитвайки се по движенията на ръцете на учителя да разбере от коя страна ще го светне второто основно начало на християнското учение.
— Любов към ближния, магаре такова — крещи учителят, след като не е получил отговор, а нещастникът пипа носа си, за да ви ди дали това християнско начало не е боядисано с червен цвят.
Следващият ученик също не може да каже кое е третото основно начало на християнското учение.
— Великодушието, негодник такъв, но — ето това е за теб великодушие — крещи учителят и тегли ушите на нещастника, като че ли са презрамки на панталони.
В такива случаи ние останалите седяхме ни живи, ни умрели. Бяхме тридесет и четирима души в класа и ако християнското учение имаше случайно тридесет и четири основни начала, ясно беше — всички щяхме да изгинем като първите християнски мъченици, хвърлени в арената и предоставени на благоволението на дивите зверове.
Ето заради това обикнах аз многобожието и съжалявам, че не сме си запазили тая вяра. Защото, първо, колкото повече богове, толкова по-малко основни начала; второ, многото богове не могат да бъдат така опасни, както един бог, и, трето, ако имахме повече богове, нямаше да се изучава в гимназиите вероучение.
СРЪБСКИ ЕЗИК
— Ти ли беше онова магаре, което и миналия път не си знаеше урока?
— Да, аз съм — отговарям аз, доволен, че господин учителят така добре ме помни.
— На твоята ли класна работа бях намерил мастилено петно?
— Да, да — потвърждавам аз, възхитен, че учителят така добре ме помни.
— Тогава аз ти казах: „Ако продължаваш да бъдеш така немарлив и небрежен, ще те накажа.“
Аз и тоя път потвърждавам, но без възхищение, а той взима писалката, за да „ми впише“ единица, и ме изпраща с едно чисто граматическо изречение да стоя на колене зад дъската.
— Ще останеш на колене до края на часа и през това време ще учиш склонението на местоимението себе си или се. Щом научиш това склонение, ще ми се обадиш, аз ще ти поправя бележката и ще ти простя наказанието.
Тъй като до края на часа аз не научих това проклето склонение, останах да стоя на колене чак докато удари звънецът.
Много трудности ни създаваха тия склонения. Спомням си например какви мъки положих, за да науча петия падеж на съществителното пес. Всички останали падежи все някак си вървяха, но петият падеж единствено число, бившият звателен, никак не ми влизаше в главата, нито пък можех да го налучкам.
И не само на мен, но и на всички около мен тоя падеж създаде големи главоболия. Най-големият ми брат, който беше вече в горните класове, изглежда, някак се бе промъкнал, без да има през целия си живот работа с това съществително. По-малкият ми брат ми каза, че звателен падеж от съществителното пес е куче. Баща ми не можеше да ми каже нищо, защото граматиката няма никакви връзки с търговията, а изглежда дори, че там е в сила правилото: колкото по-малко граматика, толкова повече печалба.
Питах и нашия съсед, бакалина, като му обясних, че петият падеж служи за повикване, но той ми каза:
— Когато искам да примамя кучето, аз му викам „куци-куци-куци“, а когато го гоня, казвам „чиба“. Кой ще ти знае какъв падеж е това.
Най-после използувах случая, когато попът веднъж беше на вечеря у нас, и попитах и него, убеден във високата му начетеност, но и той изпадна в затруднение и не можа да ми отговори.
— Пети падеж, пети падеж! — започна да заеква той, стараейки се да не загуби авторитета си на учен човек, с който се ползуваше в нашето семейство. — А колко падежа учите вие?
— Седем.
— Седем? — изненада се попът. — Е, това е много, това е твърде много.
— Много е! — въздъхнах и аз.
— Не разбирам само защо са им толкова много падежи — обърна се той към моите родители. — Това е просто учителска мания. Вземете например една Германия, която е толкова обширна и силна империя и въпреки това няма повече от четири падежа, след това Франция, Англия — все велики и мощни държави и нямат повече от четири падежа, а ние, една, тъй да се каже, малка страна, само от няколко окръга, и все пак със седем падежа. Нима това не е, моля ви се, истинска лудост — човек трябва да се простира според чергата си.
Тези мисли на протойерея наистина бяха утешителни за мен, но съвсем не можеха да ми помогнат пред учителя. Той настойчиво искаше да му кажа как е петият падеж от съществителното пес, а аз настойчиво му отвръщах с безкрайно мълчание, което беше едно от моите отличителни качества в училище.