Уверявам ви, не би ме учудило, ако биографите докажат въз основа на събраните данни от писма и другите автентични документи, останали след смъртта на някой велик човек, че покойникът изобщо не е съществувал. Какво ли не са способни да намерят тия биографи в личните писма на покойника, и особено в ония, които е написал, преди да е предполагал, че ще стане велик покойник. Защото, когато някой стане велик, той, разбира се, разкрасява и писмата си така, че да могат да се публикуват — също както една жена, след като си спечели име на хубавица, се гласи така, че да може да задържи тази си репутация. Четох например едно писмо от един голям човек, академик, в което той иска от наемателя си да му плати наема. В него той пишеше, че животът от материална гледна точка наистина е отвратителен, че ежедневните грижи тровят великите души и още много други афоризми за живота. Цялото писмо бе написано с оглед, че евентуално ще бъде отпечатано. След множество такива тъжни разсъждения за живота следваше фразата: „Но в живота съществува известен ред, от който не може да се отклоним.“ Изхождайки от тая мъдрост, той искаше от своя наемател наема за три месеца. Наема, разбира се, той получи едва след като срещна лично наемателя, напсува го устно до пето коляно (това не може да се напечати) и го заплаши, че ще го пребие като куче.
Друг един велик мъж, опасявайки се, че писмата му може да видят бял свят след смъртта му, винаги ги завършваше с фразата: „След прочитането на настоящото, моля да ми бъде върнато обратно.“ Това се превърнало до такава степен в навик за него, че веднъж, подписвайки разписка за хонорар, написа на края: „След прочитането на настоящото, моля да ми бъде върнато обратно.“ Познавах едни виден наш учен, у когото страхът да не остави писмени следи след смъртта си се бе превърнал в истинска мания. Той се беше отказал да пише каквото и да било и умря като признат учен, без да е написал нито ред през живота си.
Ето това са главно хубавите и лоши неща, които могат да се случат, когато човек се остави да стане жертва на биографите. Затова не е ли по-добре да си напишеш автобиография и да избегнеш по тоя начин всякакви възможни случайности.
Но аз ще бъда нескромен, ако кажа, че единствено горните съображения ме накараха да напиша автобиографията си. Преди всичко тези съображения не могат да бъдат единствени, понеже аз не се смятам за велик човек и от тая страна съм сигурен и спокоен, убеден, че моите лични писма по-добре ще послужат вероятно на зарзаватчиите за правене на кюляфи, отколкото на биографите като източник за податки.
И ако при все това аз написах тая книга, то е само защото исках да отбележа с нея шестдесетгодишнината си и обръщайки се сега назад, обхождайки с поглед близкото и по-далечно минало — да се върна чак до далечната младост — най-скъпите дни от живота. И макар че ми е известна мъдрата мисъл на френския писател Ги дьо Мопасан, че „няма нищо по-страшно от това стар човек да се рови в младостта си“, аз го правя под действието на същия оня импулс, който възкресява пред очите на удавника само за няколко минути преди смъртта цялата картина на миналото чак до далечната младост.