Не мога да си обясня защо тези точки и запетаи ни причиняваха толкова много неприятности, след като добре си спомням, че учителят много ясно ни обясни тяхната употреба по следния начин:
— Един влак, да кажем, трябва да измине пътя от Бялград до Ниш. Добре. След като измине тоя път, т.е. като стигне в Ниш, той е извършил това, което е искал. Той е имал на ум да отиде от Бялград в Ниш и е осъществил тая си мисъл. А всяка завършена и изказана мисъл е изречение. Изпълнил мисълта си, влакът спира и толкоз, а това значи, че и на края на изречението трябва да се каже: „Стой, стига!“ Ето това „стой, стига“ се означава с точка. Следователно на края на изречението се слага точка. Добре, но влакът не може да тръгне от Бялград и да пристигне направо в Ниш, без да спре някъде по пътя, защото разстоянието е много голямо. Той има да прави среща с други влакове, машината трябва да взима вода, трябва да спре някъде, за да слязат пътниците и да се качат нови, да разтовари и натовари нещо. Някъде влакът трябва да спре за по-дълго, другаде за по-кратко, колкото да слезе или да се качи някой пътник. Затова по пътя има по-големи и по-малки спирки — така наречените гари. Всяка такава голяма спирка, където влаковете правят среща, където има и ресторанти, така че пътниците могат да се подкрепят — това е точката и запетаята, а спирките, където влакът спира само за една-две минути — са запетаите. Значи, всяко сложно изречение може да се състои от няколко прости изречения, които се отделят с точка и запетая, а в едно изречение може да има повече или по-малко запетаи, при които спираме и си поемаме дъх. Ясно ли ви е сега?
Разбира се, всички казахме, че ни е ясно, макар че именно сега нищо не разбрахме, и след това си задавахме такива въпроси:
— Дали точката в Ниш, където е краят на пътя, е по-голяма от точката в Младеновац или в Чуприя? — питаше Живко Янич.
— А дали на точка и запетая можеш да изядеш порция супа, говеждо и печено, или имаш време само за една кифла? — разсъждаваше Стева Радойчич.
— Е, добре, ако точката и запетаята са там, където влаковете правят среща, то и двата влака имат своя точка и запетая и тогава, значи, се срещат две точки и две запетаи! — разсъждаваше Йовица Станкович.
Удивителния и въпросителния знак учителят ни обясни по-лесно, но по-късно в живота ние се убедихме, че неговото обяснение е неточно. Според него например въпросителният знак се поставя винаги на края на въпросителното изречение, докато в живота под въпросителен знак могат да се поставят такива думи като честност, любов, родолюбие, благородство, добродетелност, вярност, приятелство и т.н. независимо от това дали стоят в средата или в края на изречението. Или, ако щете, въпросителен знак в живота можете да поставите навсякъде, където пожелаете, и можете да бъдете уверени, че той навсякъде ще бъде на мястото си. Над всяко явление в живота, като се почне с раждането и се свърши със смъртта, може да се постави въпросителен знак.
Що се отнася до удивителния знак, то в живота той най-много се употребява в прокламации, на партийни събрания и при любовни обяснения. Затова ние много лесно схванахме неговото значение.
Двоеточието като препинателен знак ние усвоихме едва когато започнахме да учим физика, защото цялата тая наука се състои от разни а, б, в. Всяко правило, всяка дефиниция имат своите а, б, в. Застане учителят на катедрата и започне да обяснява правилото — така и така, така и така и веднага добавя: „Следователно: а) това и това; б) това и това; в) това и това.“ И така ние разбрахме, че след „следователно“ се пишат две точки.
Точката и запетаята е някакъв хермафродитен знак — нито точка, нито запетая. Можеш да го сложиш, където си искаш, няма никакво значение. Моят съученик Илия Сушич пишеше точка и запетая след подписа си, на края на презимето си. И представете си, и там този знак беше на мястото си.