Впрочем той точно така и гледаше на нас учениците. Никого не наричаше по име, а на всекиго бе дал по един прякор, взет от зоологията, и така се обръщаше към нас и ни извикваше, като че ли за него не съществуваше дневник, в който бяха вписани кръщелните ни имена. Наистина той поглеждаше дневника и минаваше с писалката по нашите имена, но когато се спреше на някого, казваше:
— Излез ти, Глигане, и ми изгрухти какво знаеш за…
И Глигана ставаше от чина с подвита опашка, излизаше на дъската и започваше да грухти лекцията.
На друг пък ще каже:
— Аз на тебе, Орангутане мой, ще ти пиша единица; нека ти е малко по-дълга опашката, за да можеш да си покриваш с нея революционния задник.
Орангутана трепваше, започваше да мига с очи, почесваше се хитро зад ухото, изплезваше ни се и си сядаше на мястото.
Този начин на общуване на учителя с нас имаше тая полезна страна, че между другото ние научихме много неща. Така например научихме, че свинята грухти, че орангутанът има червено задно лице, че кравата се тели („Едвам можа да отелиш една тройка!“), че порът смърди, че кукувицата снася яйцата си в чужди гнезда и много други полезни неща.
Но това негово държане оказа и друго влияние върху нас. Всеки от нас започна полека-лека, неусетно и постепенно да свиква с името, което му бе дадено, и не само с името, но и с особеностите на съответното животно. От начало, разбира се, всеки се противеше, но след това свикваше, после се примиряваше и накрая се предаваше, докато навикът ставаше така силен, че се превръщаше и във втора природа.
Така например Любо Слона, който в началото на учебната година беше живо и подвижно момче, започна полека-лека, неусетно, постепенно да придобива слонски маниери, да се движи тромаво, да мисли лениво и да мига добродушно с очи. Дори и кожата му започна да става нечувствителна, а носът му взе да провисва надолу като хобот. Йовица Орангутана също така започна да придобива някакви чудни маниери, които дотогава нямаше. Постоянно се чешеше с ръка по гърба, мигаше с очи и се плезеше на другарите си. Дори започна, особено когато се биехме, да си служи вместо с ръце с краката си, да прескача с лекота чиновете, да скача през прозореца, да се преобръща на столовете, така че оставаше само да му сложим синджирче около врата. За Средой Пора не беше необходимо да полага някакви особени усилия, за да се приспособи към особеностите на животното, чието име носеше, а Йова Магарето, който наистина още при постъпването си в училище имаше известни магарешки качества, извънредно много се школува в своята търпеливост. Не само цялата учителска колегия, но и целият клас го биеше и докато в началото все пак до известна степен реагираше, по-късно напълно се помири със съдбата си и я понасяше с истински стоицизъм.
Това влияние на зоологическите имена върху нас беше всеобщо и всички ние волно или неволно се подчинявахме и приспособявахме към характерите, отговарящи на дадените ни имена.
Интересно е, че по-късно, когато навлязохме в живота, колкото и да се стараехме да изгладим и заличим това влияние, все пак запазихме нещо от тези особености и навици и всеки си потърси пътя и призвание в живота, което би му отговаряло и в което би могъл да използува качествата, придобити в детските години. Така например Симо Пуяка стана дипломат и постигна значителни успехи; Йова Магарето стана министър на просветата и направи много и много полезни реформи в това ведомство; Перо Сома стана член на Академията на науките, където и до ден-днешен мълчи като риба; Спиро Тревопасния стана архиерейски наместник и вече е удостоен с червен пояс; Тошо Хамелеона изцяло се отдаде на политика и жъне големи успехи; Средой Пора се намъкна в полицията и навсякъде, където работи, може да се усеща неговата миризма; Андрей Крокодила в качеството си на настойник глътна цяло едно наследство, голяма двуетажна къща и седем хектара земя, и така нататък — всеки пое определения му още от детинство път.
Поради това, че аз бях най-малкият в класа, учителят по зоология ме нарече Мишка. Това е онова малко домашно животинче, от което жените пищят, като го видят, и вдигат роклите си нагоре; онова домашно животинче, което гризе трохите, останали от чуждата трапеза. Ако в края на краищата съдбата ми беше определила само това, жените да си вдигат роклите нагоре, щом ме забележат, това все пак можеше да се търпи, но изглежда, че съдбата бе взела пред вид само второто качество на това животинче. На основание на това, че мишката гризе трохите, останали от чуждата трапеза, съдбата ми определи да бъда — сръбски писател.