— Не признава.
— Разпъвахте ли го на колелото?
— Да.
— Слагахте ли му жарава под краката?
— Да.
— Набивахте ли пирони под ноктите му?
— Да.
— Наливахте ли му врял зехтин в гърлото?
— Да.
— И пак не признава?
— Не признава!
— Тогава — гърми гласът на великия инквизитор — нека бог ми прости, че трябва да прибягна и към последното средство, за да изгоня демона на упорството от тоя безбожник. Дайте му конструкцията accusativ cum infinitivo в перифрастична конюгация, пасивна, от трето спрежение. Ако знае perfectum и supinum, прощава му се, освободете го!
Така са стояли нещата през средните векове. Но и в наши дни са правени опити в това отношение. Когато поради продължителността на войната Германия бе застрашена от недостиг на храна, когато германските учени сериозно се бяха заели да правят дори хляб от хартия, един немски икономист предложил да се даде на военнопленниците, чийто брой бил много голям, да спрягат conjugatio periphrastica, за да оредеят малко. Немското върховно командуване не възприело това предложение, защото това би накарало неприятелските войски да се бият по-упорито, тъй като всеки неприятелски войник би предпочел да загине, отколкото да позволи да бъде пленен, знаейки, че ще трябва да спряга conjugatio periphrastica. На това предложение се противопоставило и самото правителство, боейки се, че с тая варварска мярка ще предизвика срещу себе си целия световен печат.
А колко жестока мярка е това трето спрежение, най-ясно личи от тежките последици, които изучаването на латински език оставя сред нашата младеж. Истинска мъка предизвикват по някой път тия деца, осъдени да изучават латински език. Обикновено от устните им е изчезнал смехът на младостта, от лицето им се е изгубила руменината, угаснал е блясъкът в очите им и младото им чело сее покрило с бръчки. Движат се като полуумни, с разсеян поглед, без воля, загубили всякакъв апетит, и шепнат от ранни зори до късна вечер: fallo, fefelli, falsum, tango, tetigi, tactum.
Такива деца са истинска напаст у дома. Те учат латински ден и нощ, месеци, месеци поред, така че, щат не щат, всички в къщи научават тоя език. Бащата забравя нашите хубави национални псувни, които са ни крепели през дългите векове, и започва да псува по латински. И в кафенето, когато играе сантасе, започва да употребява вместо матерния си език латинския, особено ако му не върви. Майката, плетейки чорапи, пее Овидиевите експонто на мелодията на народна песен. А слугинята пере прането в такта на класическия хекзаметър или чистейки лук, декламира по-лиричните места от „Пирам и Тисба“.
А пък да видите какво възбуждение обхваща цялата къща, когато започнат изпитите. Родителите не спят нито денем, нито нощем и скриват всички револвери, кухненски ножове, всякаква сода каустик и всички други смъртоносни средства, защото има вече случаи на ученически самоубийства заради латинския език. В тия случаи обикновено учениците оставят следното посмъртно писмо:
„Драги родители — пишат те в него. — Обичах живота, но латинският език ме изпрати в гроба. Бог да убие римляните и нека те и на оня свят не намерят спокойствие затова, че са измислили своя латински език. Прощавай, майко, и пази останалите си деца от латинския език!“
Това чака ония, които пропаднат на изпита по латински език. Но с нищо не е по-добра съдбата и на тези, които вземат изпита. Те изглеждат, като че ли са прекарали тежка пневмония, от която с години не могат да се оправят. Доста основателно, а и човечно би било да се създаде специална почивна станция за ученици, положили изпит по латински език, една, така да се каже, латинска почивна станция с хладни душове и добра силна храна, за да могат децата да се възвърнат към живота.
Всеки път, когато съм мислел за това, винаги съм се питал защо Дружеството за защита на безпризорните деца не вземе под своя закрила и децата, които са осъдени да полагат изпит по латински. То би могло да издаде например специални цветни плакати като тези против алкохолизма — млад човек с изпито лице, с изгаснал поглед, прегърбен, който с една ръка си скубе косата, а в другата държи револвер. Отдолу би могло да се постави надпис с едри и привличащи вниманието букви: „Не учи латински!“ Тия плакати би могло да се разлепят по всички обществени места, по железопътните гари, по ресторантите, по площадите, във вестибюлите и фоайетата на обществените сгради и въобще навсякъде, където ще привличат вниманието на хората и ще ги предпазват от смъртоносната опасност.
Недейте да мислите, че аз говоря всичко това, ръководен макар и от основателната злоба на човек, комуто латинският език е отровил младостта. Не. Това е мое убеждение, залегнало у мен наистина през годините на младостта ми, което обаче по-късно в живота намери пълно потвърждение. Аз следях внимателно ония, които навлязоха в живота с взет изпит по латински език, за да използуват своето знание въз основа на известния принцип: „Non scholae sed vitae discumus“. Особено любопитен бях да видя кой какво беше запазил от знанията си по латински език и каква част от тях бе приложил в живота.