Влюбих се в нашата съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките й бяха винаги изкривени. Преди да се влюбя, не й обръщах внимание, но от момента, когато се влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. За мен беше достатъчно да я зърна, макар и отдалече, да видя нейните криви токове, за да се развълнувам веднага и да побързам насреща й, само и само да видя колкото се може по-скоро усмихнатото й, осеяно с лунички лице.
Тя беше дъщеря на учителя ни по аритметика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Беше на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин. Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз й направих любовно признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай някоя каца.
Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към къщи. Аз й дадох една кифла. Всеки петък й купувах по една такава кифла с парите, спечелени от мен в четвъртък следобед на ези-тура. Те ми стигаха поне да мога веднъж в неделята да изразя с една кифла симпатиите си и вниманието си към нея. Тогава я запитах сериозно:
— Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?
Тя се зачерви, наведе очи и в смущението си разчупи кифлата на три части.
— Не вярвам — отговори тя полугласно.
— Защо? — запитах аз развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.
— Защото си слаб по неговия предмет.
Заклех й се, че денонощно ще уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си — нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко — любовта. И следващия час вместо двойка получих единица.
На следния четвъртък нищо не можах да изкарам на ези-тура и затова в петък сутринта се вмъкнах в гардероба и отрязах двадесет копчета от татковите зимни дрехи. Тях продадох в училище за десет пари, колкото ми бяха необходими, за да купя кифла. На обед причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, й признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по предмета на баща й.
— Тогава — каза тя болно — аз никога няма да бъда твоя!
— Ти трябва да бъдеш моя, ако не на тоя, то на оня свят! — извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена на едно театрално представление.
— Как може да стане това? — запита тя любопитно.
— Ще се отровим, само да се съгласиш.
— А как ще се отровим?
— Ей така — продължих аз още по-решително. — Ще изпием отрова.
— Добре — реши се тя. — Съгласна съм. А кога?
— Утре следобед.
— А, утре следобед имам училище — сети се тя.
— Да — спомних си и аз. — Утре не мога и аз, защото ще ми пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито аз, нито ти.
Тя се съгласи и се споразумяхме аз да приготвя всичко за отравянето.
Следващия четвъртък следобед аз откраднах от дома една кутия кибрит и отидох на уреченото място, където трябваше да се срещнем с Перса и откъдето заедно щяхме да отидем на оня свят.
Срещнахме се в нашата градина, седнахме на тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз извадих кутията кибрит от джоба си.
— Какво ще правим сега? — запита Перса.
— Ще ядем кибрит.
— Как ще ядем?
— Ето така! — отговорих аз, откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.
— А защо хвърли това?
— Това е мръсно.
Тогава тя се реши и протегна смело ръка. Аз откъснах главичката и й дадох клечката. Тя я пое и започна решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите й се показаха сълзи.
— Не мога повече! Никога в живота си не съм яла клечки, не мога повече.
— Е, ти навярно си се вече отровила.
— Може би! — отговори тя. — Чувствувам, че нещо ме дере в гърлото.
— Това е. Ти си вече отровена.
Аз продължих упорито и изядох девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.
— Свършено е! И аз съм отровен! — казах тържествено, както се полага в такива случаи.