След това настъпи за известно време гробна тишина, през време на която аз мислех колко е четири по седем и все не можех да се сетя. Не зная какво мислеше тя, но помня, че си чоплеше зъбите от някоя попаднала между тях клечка. Най-после тя прекъсна тая тържествена тишина:
— Какво ще правим сега?
Тоя въпрос страшно много ме смути, защото аз наистина не знаех какво можехме да правим още, след като бяхме свършили главната си работа — да се отровим. Най-после ми дойде една щастлива мисъл.
— Знаеш ли какво, след като вече се отровихме, хайде да се прекръстим.
Тя се прекръсти. Направих същото и аз.
— А сега — продължих аз — да идем у дома си и да умрем. Срамота е да умрем тук, в градината. Ние сме деца от добри семейства и е срамота да умрем в градината.
— Да — каза тя и си тръгнахме.
Цялата история между впрочем свърши по следния начин:
Тя си отишла у дома и помолила майка си да и приготви леглото, за да умре. Признала и, че се отровила, т.е. че е яла с мен клечки. А майка и, без да вземе под внимание състоянието й и чувствата й, казала:
— Е, щом като си могла да ядеш клечки в градината, ще ядеш дървото и тука… — След това и вдигнала рокличката и започнала да й изкарва отзад ония чувства, които бяха залегнали дълбоко в сърцето й.
Заради тоя бой Перса ме намрази и така свърши моята първа любов.
ПЪРВОТО И ПОСЛЕДНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
През живота си съм написал всичко две стихотворения, но и двете ми донесоха толкова страдания, че се зарекох не само да не пиша повече, но и да не чета стихове. Колко пъти ме е подтиквало нещо отвътре, колко пъти ме е мамело вдъхновението, колко пъти ме е изкушавал случаят — аз винаги геройски съм се възпирал.
Какво по-голямо изкушение от това, когато някоя жена с мечтателен поглед и топла усмивка ви поднесе своя красиво подвързан албум, отгоре на който със златни букви е написано „Poesie“, един от ония албуми, които съдържат цяла колекция на човешката глупост. О, тия албуми, изпълнени с безброй красиви желания и безобразни стихове, кипящи от „ах“ и „ох“, в които благозвучно се римуват мой с твой, не ща със среща и руйна с буйна.
Колко пъти потапях вече перото си в мастилото и накрая все пак се въздържах.
— Ах, напишете ми, моля ви се, напишете ми макар един стих! — шепне нейната устица „руйна“. Аз още веднъж потапям перото и отново се възпирам.
— Моля ви! — повтаря тя.
— Извинете, аз съм на диета — оправдавам се аз.
И наистина това беше един вид диета. Вярно, аз не бях ходил при лекар, за да му изплезя езика си и да му се оплача от лошо храносмилане, защото той в такъв случай би ми предписал на първо място да не чета стиховете на нашите поети. Диетата, която спазвах, беше от съвсем друго естество — аз не пишех стихове, което се отразяваше необикновено добре както на мен, така и на моите читатели.
Написах само две стихотворения през живота си, но и двете ми се отразиха толкова лошо, че трябваше да прибягна към мерки за поправяне и закрепване. Първото ми стихотворение бе обида на една жена, а последното — на един крал. Като се има пред вид, че жените и кралете са най-чувствителните и най-отмъстителните създания, лесно може да си представи човек каква съдба ме сполетя. Един мой другар, който също бе написал само две стихотворения в живота си, имаше много по-добра участ. С първото си стихотворение той честити седемдесетгодишния рожден ден на една своя богата леля и й пожела „още много, много да живее“, а с второто — именния ден на един министър, като завършваше с думите: „Гордост за рода си са такива чеда.“ На него не му се наложи да спазва никаква диета и той продължи да пише и ето и до днес още пише стихове за надгробни паметници и за общински тържества.
Първото си стихотворение написах още много млад, когато повтарях първи клас.
Не зная как се яви у мен тоя импулс да пиша стихове. Казват, че той се явявал у човека като сърбеж. При мене не беше така, за щото аз усетих сърбеж и започнах да се чеша едва след като написах първото стихотворение и видях неговите последици. Други казват, че постигнатият импулс е нещо като силно заразителна хрема. Може и да е така, но при обикновената хрема, щом кихнеш, изваждаш кърпата и си изтриваш носа, докато, когато изкихаш лошо стихотворение, критиците така ти натриват носа, че да не ти дойде на ум вече да кихаш. А чул съм да казват и че младият поет започва да усеща в душата си някакво вдъхновение, също както бременната жена усеща плода в утробата си през четвъртия месец. Изглежда, че и по-нататъшният ход на нещата е също като при родилката. Бременният младеж започва да чувствува някаква тежест, повръща му се, след това идват болките и накрая ляга в леглото и ражда.