Това сравнение би могло да бъде вярно с оглед на отделни стихотворения в нашата литература, но първите стихове вероятно не се раждат така. Писането на стихове се явява като епидемия сред цели класове в гимназията, като първото си вдъхновение начеващите поети получават от стиховете, написани от техните предходници по клозетите. О, колко много издадени по-късно стихосбирки с нежни лирични стихове водят своето начало от това ранно, първо вдъхновение, чийто лъх дори може да се усети в отделни стихотворения от нашата литература. Друг извор на вдъхновение за младите поети са кориците на старите учебници. Нашите ученици имат традиция, щом свършат класа, да продават учебниците си на ония, които идват след тях, и да купуват от по-възрастните. А по кориците на тия книги, пък и по вътрешните листове, където има по-малко свободно място, са оставили следи няколко поколения. Тук има и стихове, и мъдри изречения, и афоризми, и други много полезни бележки. Уроците, заради които предишните притежатели на книгата са пропаднали на изпит, са придружени от полезни напътствия, подобни на ония надписи по разкопаните улици, на които пише:
Тук е източникът на вдъхновението, заразени от което, цели класове започват да пишат стихове. Разбира се, някои спират още след първия опит, други надраскват със стихове не само своите, но и чуждите книги, а има и такива, които упорствуват и продължават да пишат стихове дори след като всичките им връстници са се отказали от тая празна работа. Тях съучениците им обикновено ги провъзгласяват за поети на класа. Ако продължават да упорствуват, те стават поети на гимназията, пускат дълга коса, започват да вирят глава, да симулират разсеяност и по тоя начин добиват необходимата квалификация на поети.
Интересно е все пак, че още при тия първи школски поетични прояви често си личи вече както насоката, в която ще се развива бъдещият поет, ако продължи да пише стихове, така и средата, която го вдъхновява.
Ето например нима следното четиристишие, което паметта ми е запазила много добре, не говори ясно и определено както за поетичното направление, така и за средата, вдъхновила моя някогашен приятел, млад поет:
Спомням си, че на вътрешната страна на корицата на една латинска граматика, която навярно е била притежание на сина на някой селски поп, прочетох следното четиристишие:
А моят другар, синът на музиканта, спомням си, често пееше:
Ония, които повтаряха класа, обикновено пишеха в десетерац, може би защото в тоя размер по-добре се изразява народната болка. Така например Живко, който беше ужичанин, започна да се тюхка по следния начин, като научи, че трябва да повтаря трети клас:
И моето първо стихотворение беше в десетерац. Не си спомням дали го написах в десетерац, защото повтарях класа, или пък повтарях класа, защото написах това първо стихотворение.
И както оня, когото посочих по-горе, бе избрал за свое вдъхновение кухнята, защото навярно бе келнерувал някъде, както оня попски син се бе вдъхновил от псалмите, а синът на музиканта — от хорото, естествено и аз трябваше да се вдъхновя от клюките на средата, в която живеех между своите лели и стрини. Моето стихотворение, което не помня добре, възобновено би звучало приблизително така:
У дома нашите бяха просто изумени и започнаха да ахкат: „Леле, леле, леле, леле!“ Тия възклицания не изразяваха толкова възхищение, колкото страх, като че ли бях счупил, да кажем, голямото огледало в салона.
— Как можа да напишеш такова нещо! — викаха в един глас и трите ми лели.