Винаги, когато размишлявам върху тая подробност от моята биография ми се струва, че сигурно представлява страшно весела шега да умреш под чуждо име. Покойният навярно изпитва особено удоволствие, че е успял да подведе останалите да го погребат под чуждо име. Колко различни усложнения, кое от кое по-интересно, може да предизвика това! Виждайки се понякога в подобно положение, аз предварително се наслаждавам само като си представя объркването на моите кредитори, които дори и мъртъв биха ме смятали за свой длъжник (макар че и приживе за тях аз съм бил винаги мъртъв), или положението, в което ще се намери жена ми, която, макар и истинска вдовица, няма да може да бъде вдовица; наслаждавам се и като си представя положението и на учителя Сима Митрович, който вече няколко години със злобно удоволствие си записва мисли за надгробната реч, която ще произнесе пред черквата на погребението ми. Представям си още много и много такива объркани и заплетени положения.
Родил съм се в една стара къщичка недалеч от Белградската катедрала. По-късно тая къщичка бе заличена от лицето на земята и на нейно място днес се издига голямата сграда на Народната банка. Така че точно там, където е била стаята, в която съм се родил, днес се намират банковите трезори. И ако сега се яви, да кажем, едно благородно поколение и поиска да означи с паметна плоча мястото, където съм се родил, то надписът „Тук е роден…“ и т.н. трябва да се постави на Народната банка точно над сутеренните прозорци с дебели железни решетки, където са трезорите със златното банково покритие. Представете си само до какво заблуждение би довело това някои мой бъдещ биограф, който въз основа на тоя факт ще доказва може би, че съм извънбрачно дете, родено от незаконната връзка на директора па Народната банка с вдовицата на портиера. За да спаси директора от един скандал, който би могъл да се отрази зле дори върху банковия кредит в чужбина, вдовицата на портиера, по решение на управителния и контролния съвет на банката, се скрила между касите със златното банково покритие. Тук тя ме родила и ме пъхнала в едно хранилище, тук ме открила по-късно една комисия за проверка на държавните ресурси и ме внесла в баланса, в графата за приходи. „Излязъл от хранилището на Народната банка, носещ подписа на нейния управител — за него, разбира се, не бе трудно да запази висок курс в живота“ — така приблизително би завършил своите разсъждения моят бъдещ биограф. Но, както изглежда, у нас, слава богу, скоро няма да се появи едно такова признателно поколение, така че аз съм осигурен от подобно недоразумение в биографията ми.
Роден съм в полунощ, поради което в биографията ми не би могло да се каже: „Той видя белия свят на 8 октомври 1864 г.“, a „Той видя светлината на свещта на 8 октомври 1864 година“.
Още с първата си стъпка в живота съм предизвикал суматоха в къщи, без да имам за това някаква лична вина. Бабата, която бдяла над леглото на майка ми, подкрепяйки се с ром, съобщила, че новороденото е момиче. Като чул това, баща ми плюнал, почесал се зад ухото и изпсувал, което аз тогава не съм разбрал поради още недостатъчно познаване на майчиния език. По-късно установих, че баща ми бе напредничав човек и силно ненавиждаше онзи остатък от варварските обичаи момичето да дава зестра.
Никога, дори и по-късно, не съм разпитвал как бабата е могла да сгреши и да ме провъзгласи за момиче. Смятам, че това е станало от разсеяност. Бабата беше стара мома, а за старите моми, казват, такава разсеяност е напълно възможна — да вземат мъжкото за женско и женското за мъжко.
Можете да си представите как се изненадаха всички у дома, когато още на другия ден рано сутринта се установи, че съм бил момче. Бабата оправдаваше своята грешка с това, че светлината в къщи предната нощ била слаба. Баща ми беше особено доволен от тая корекция, а аз здравата се разгневих на бабата, че си пъха навсякъде носа и че е открила истинския ми пол, убеден, че щеше да бъде много по-добре за мен, ако си бях останал в женския пол. Аз съм плодовит писател, а щях да бъда вероятно и плодовита жена, така че досега щях да имам вече комплектно издание на своите събрани произведения, което като писател ето и до днес още нямам.
Тогава бабата установи също, че съм закъснял с раждането си цели седем дена. Не знам според кое разписание е трябвало да пристигна седем дена по-рано, но знам, че тоя факт аз цял живот считах за своя трагедия. Представете си само, моля ви се — дебют, първо излизане на сцената, първо явяване в живота, и то със закъснение от седем дена, при това по време, когато не съществуваха още нашите държавни железници. Освен това — както вече споменах по-горе — баща ми беше богат човек и фалира тъкмо в дните около моето раждане. Значи, ако не бях закъснял със седем дена, щях да се родя като син на богати родители. А сега ми се струва, че приличам на човек, който, поканен на богат и пищен обед, пристига с цял час закъснение, след като всичко е изядено, и му предлагат да му сварят три яйца, а отгоре на всичко и любезно го питат рохки ли ги иска, или преварени.