Моите утешителни думи като че ли подействуваха благотворно на русото девойче. То вдигна разплаканите си очи и ме погледна с такова доверие, че аз се почувствувах задължен да продължа да я утешавам.
— Освен това… гъска… — продължих аз, търсейки какво мога още да й кажа — гъска не е нещо такова… това не е обида. Ето аз например — аз обичам гъска.
Тя ме погледна многозначително, искайки като че ли да разбере не е ли това любовно признание.
— Да, аз обичам гъска — продължих аз, търсейки и сам начин да използувам това изявление като любовно признание. — Особено обичам кълката.
— Как кълката? — запита русото момиче изненадано.
— Ей така, когато мама сготви гъска с ориз, аз винаги търся кълката.
На другия ден аз отново срещнах русото момиче, а след това го срещах почти всеки ден. Ние се обичахме и без любовно признание. Утешителните ми думи от първия ни разговор тя считаше вече за любовно признание. Това явление се среща и при вдовиците, които често вземат утешителните думи за любовно признание. А русото момиче бе придобило известна вдовишка сантименталност, тъй като, както ми призна по-късно, преди мен тя вече бе обичала един ученик от първи прогимназиален клас.
Макар че се срещахме всеки ден след училище и аз я изпращах до в къщи, все пак чувствувахме нужда да се срещаме насаме. Любовта има истински чар само тогава, когато влюбените се срещат насаме. Наговорихме се да се срещнем в четвъртък следобед в старите гробища. За една влюбена руса девойка със сърце и за един влюбен млад момък, който обича кълка от гъска, гробищата бяха, като че ли най-подходящо място за среща.
Срещнахме се и говорихме, говорихме дълго и много. Говорихме за изпитите, за това колко е строга нейната учителка. След това тя ми каза, че днес за обед майка й била приготвила пържени тиквички, а аз й се похвалих, че сме имали снощи за вечеря баница със сирене. Говорихме още за някои и други неща и след това се разделихме.
Както виждате, срещата ни беше съвсем напразна, защото на такива срещи трябва да се говорят любовни думи, а ние разговаряхме, за неща, които можехме да си кажем и на улицата, когато я изпращах до дома.
Трудността беше в това, че нито един от двама ни не знаеше тия любовни думи. Блъсках си главата как да ги науча и най-после се сетих за една книга, която моята леля всяка вечер четеше и плачеше, а след като свършеше четенето, я слагаше под възглавницата. Тая книга навярно имаше любовни изрази, защото старите моми плачат само над такива книги.
Един следобед откраднах тая скъпоценна книга, скрих се в бараката и започнах трескаво да я прелиствам. Особено се спирах на страниците, по които личеха следи от сълзите на леля ми. На една от тях намерих много любовни израаи. И най-важното, това бе един диалог между двама влюбени, устроили си среща на гробищата. Тоя разговор между дон Родриго Монтега и бедната девойка Хуана, дъщеря на гробаря, гласеше приблизително така:
Дон Родриго: Девойко! Тук пред тези мъртви свидетели аз ти се изповядвам, че моята любов е искрена и дълбока както тъгата, която витае над тези мъртви простори.
Хуана: Ах, ако бих смяла да повярвам на тия думи!
Дон Родриго: Тия думи идват от устата и душата на един благородник, за когото дадената дума е светиня, а клетвата — религия.
Хуана: Твоята любов ме прави толкова щастлива, че аз нямам достатъчно смелост да се отдам на това щастие.
Дон Родриго: Но имай поне смелостта и кажи това, което чувствува душата ти…
Хуана: Обичам те!
Дон Родриго: Ах, мила моя Хуана!
Хуана: Сладки мой Родриго!
Това бяха все изрази, написани като че ли тъкмо за нас. Преписах ги в два екземпляра и оставих книгата пак под възглавницата на леля. Единия препис дадох на Марица, а другия задържах за себе си, така че и двамата да можем да ги научим за следващия четвъртък, та да можем и ние да водим любовен разговор.
Когато следващия четвъртък се срещнахме отново, още първият ми въпрос към нея беше:
— Научи ли онова?
— Да.
— Хайде да те чуя!
Тя го беше научила наизуст прекрасно, дума по дума. След това аз й дадох моя препис, за да ме изпита. Макар че по стар навик, придобит в училище, малко се запъвах, все пак бях го научил доста добре. След като се уверихме, че всичко върви гладко, започнахме да си разменяме любовни думи, също както дон Родриго Монтега и бедната девойка Хуана, доведената дъщеря на гробаря.
Всичко излезе необикновено сполучливо, ние приличахме на истински любовници. Тя много мило произнасяше думите: „Обичам те!“, а аз не се запъвах, когато изговарях: „Ох, мила моя Хуана!“ Хареса ни и на двамата и решихме да продължим все в тоя дух. След тая среща аз веднага преписах друго едно място от книгата, което бе още по-хубаво, и го дадох на Марица да го научи за следващия четвъртък.