— Да, известно ми е, точно това исках да ви кажа и аз…
— Ето моя план. Вие ще ме посетите в ден и час, определен от мен. Точно тогава в съседната стая ще има двама души, необходими за свидетели. Те ще бъдат там случайно, без да знаят моето намерение. Вие ще ми направите любовно признание с висок глас, колкото се може по-силно. Аз ще ви отблъсна, обяснявайки ви, че съм женена жена и честна съпруга. Но вие ще настоявате и дори ще се опитате да ме целунете. Тогава аз ще надам страшен писък и двамата свидетели ще дотичат при нас. Пред тях аз ще ви залепя плесница, ще скубя косата ви и ще се хвърля върху вас, дращейки безмилостно лицето ви с нокти. След това ще помоля и тях да ви натупат и да ви изгонят навън.
Можете да си представите моето положение. Що за интересна брачна двойка бяха тия двама души, всеки от които изявяваше желание да ме бие? И откъде накъде на моя гръб трябваше да се разрешават техните семейни спорове, защото, както виждате, съюзник на мъжа или жената — мен и в двата случая ме очакваше бой. Разликата беше само в това, че в единия случай трябваше да ям бой в панталони, а в другия — без панталони.
След дълги размишления реших, че единственият начин да се отърва от това положение, а и от любовта си, беше да се измъкна тихомълком. Така и направих.
След няколко месеца аз ги срещнах на улицата. Младите съпрузи в развод вървяха хванати под ръка, а наред с тях крачеше един младеж.
— Къде се изгубихте, къде се изгубихте? — извикаха в един глас те, сякаш всеки от тях искаше да каже: „Как можа да ми се изплъзнеш от ръцете тъкмо когато бяхме наредили всичко.“
Аз се извиних криво-ляво и хвърлих пълен със съчувствие поглед към нещастния млад човек, който вместо мен трябваше да им послужи за доказателство.
След тая бурна любов дойде дванадесетата, която беше съвсем тиха, едва ли не набожна. Тя действително приличаше на икона. Имаше продълговато, бледо лице, гладко чело, дълги черни коси, сресани на път по средата, малки розови устни и кротки очи, скрити зад дълги мигли.
Беше необикновено нежна и тиха, скромна и срамежлива. Когато й се обясних в любов, тя наведе глава, изчерви се, затвори очи и дълго мълча. Най-после вдигна глава и каза:
— Това, което ми казахте сега, никога вече друг път да не сте го повторили.
Когато веднаж й стиснах ръката, тя наведе поглед, изчерви се, затвори очи и дълго мълча. Най-после вдигна глава и каза:
— Това, което направихте сега, да не сте посмели да го направите още веднаж!
— Но добре, кажете ми тогава, по какъв начин мога да разкрия пред вас любовта си?
— На мен ми стига само това да ви виждам и аз ви моля, задоволете се и вие с него.
Така че цялата тая любов се състоеше само от гледане. Аз я гледах и тя ме гледаше, срещах я и тя ме срещаше. Докато един ден аз не я видях, не ме видя и тя. След това ние вече не се видяхме.
За моя развален от любовна храна стомах тая любов беше нещо като необходима диета или пост, който аз издържах с християнско усърдие. Чрез тоя пост моят стомах можа да закрепне, за да може да асимилира тринадесетата ми любов.
Q. В. F. F. F. S.
Q. b. f. f. f. s. е надписът, който стои в горния край на всяка докторска диплома (Quod bonum, faustum, felix fortunatumque sit!). В свободен превод това значи: „На добър час!“ или: „Слава богу, най-после!“ Изглежда, че с това възклицание университетът се прощава със студента, омръзнал му с безкрайното си учение, а и студентът се разделя с университета, измъчил го до смърт. На дипломата, която аз получих след завършването на университета, нямаше тоя надпис, но веднага щом я грабнах, аз възкликнах от все сърце:
— Q. b. f. f. f. s.
В горния край на моята диплома по-скоро биха могли да се напишат следните думи на нашия професор по наказателно право: „Има престъпни деяния, които на някои места, сред известни среди, не биват преследвани, тъй като чрез своите предразсъдъци, заблуждения, обичаи, навици, а по някой път и чрез законите си обществото ги е легализирало.“
Вярвам, че моите читатели не очакват от мен да описвам целия път, който трябваше да извървя, за да се сдобия с университетската диплома, или самото следване по предмети, както направих това за средното училище. В такъв случай би трябвало да напиша нещо като енциклопедия — една от ония книги, които предлагат всички видове знания, и то по такъв начин, че да не можеш нищо да разбереш от тях. Освен това кой знае дали, разказвайки поотделно за всеки университетски предмет, няма да изложа и себе си, и читателите на една голяма опасност.