В такъв случай би могло да възникне академична полемика, а известно е какво безкрайно и досадно нещо представлява тя. Спомням си каква грешка направи редакторът на едно списание, който позволи на един професор да напише в неговия вестник „няколко думи“ за учебника на свой колега. Той дори не предполагаше каква беля си е навлякъл на главата. Защото, след като веднаж даде място на критиката, трябваше да публикува и отговор на критиката, и отговора на отговора, и отговора на отговора на отговора и така нататък до безкрайност. Тия двама професори завладяха половината от вестника на нещастния редактор и години наред се обсипваха с нападки от неговите страници. Читателите започнаха явно да негодуват, абонатите връщаха вестника, редакторът си скубеше косите. Най-после, за да се спаси от това професорско бедствие, той спря вестника и се пресели в едно градче, в което нямаше професори. Предварително обаче той поиска лично на министъра на просветата гаранция, че няма скоро да се открива гимназия в това градче.
Много по-практичен в това отношение е бил един американски редактор, който, за да се предпази от подобни възможности, поставил под името на вестника си следното подзаглавие: „Вестник за всякакви обществени въпроси освен професорски спорове“.
За да избягна тая опасност, най-добре е да прескоча университетските години, както впрочем вече и сторих, и да продължа от тоя момент, когато един ден с дипломата Q. b. f. f. f. s. в ръка се озовах извън стените на университетската сграда.
Излизайки от кабинета на ректора, където получих дипломата си, и слизайки по стълбите, аз мислех: „Сега пред мен са открити всички пътища в живота, целият свят е мой, аз притежавам оня ключ, който отваря всички железни врати, в ръцете ми е Аладиновата вълшебна лампа, пред която скалите се поместват, стига само да поискам, и дипломата ще ме отведе там, където желая.“ Но веднага щом прекрачих прага на университета и се озовах на улицата, аз се спрях смутен пред въпроса: накъде?
Разгърнах още веднаж дипломата и я прочетох отново. И едва сега разбрах, че тя не ми предлага никаква друга възможност, освен да стана чиновник, а ако искам, да бъда човек със свободна професия — адвокат, журналист или артист.
Чиновник?
Примамлива професия наистина. От тебе изискват да не мислиш и за това ти плащат месечна заплата. Достатъчно е да можеш да прегънеш лист хартия и да умееш да прегъваш гръбнак; да имаш високо мнение за своите началници и много лошо за техните предшественици; да ласкаеш по-високостоящите и да издевателствуваш над по-нископоставените от теб; да приучиш ухото си не всичко да чува, окото си — не всичко да вижда; да умееш според случая да направиш черното бяло, бялото — черно; да можеш да четеш между редовете, да гледаш през пръсти, да държиш езика зад зъбите си, да се усмихваш, когато те обиждат, да благодариш, когато те обругават, да умееш да бъдеш предан, когато те награждават. Ако усвоиш всичко това и ако можеш да го понесеш — ще живееш сто години и ще дочакаш пълна пенсия.
Адвокат?
Примамлива професия наистина. На теория — защищаваш невинния и преследваш виновния, на практика — защищаваш виновния и преследваш невинния. Защото, ако адвокатите постъпваха само според теорията, тяхната професия би изгубила всякакъв смисъл. Невинният, ако наистина е невинен, няма защо да бъде защищаван, виновният, ако е виновен, законът го преследва и без помощта на адвокат. Затова най-добре би било адвокатите да нямат работа нито с невинните, нито с виновните, още повече, че е много трудна работа да се познае кой е невинен и кой е виновен. Най-добре би било да се занимават само с продаване на съвети. Адвокатите са единствените съветници, които продават своите съвети за пари. Всички останали видове съветници — родители, учители, професори, домашни приятели — ги раздават безплатно. И най-важното, като отидеш при адвокат, ти нямаш право да опипаш съвета и да му кажеш: „Нямате ли в склада по-добро качество от тая стока?“ Не можеш и да му върнеш съвета с думите: „Вижте, господине, тоя ваш съвет е малко нещо прокиснал и намирисва на плесен.“ Не можеш да му кажеш нищо такова независимо от това дали ти се харесва, или не неговият съвет.
Представете си каква жестока ирония на съдбата би било, ако аз, който никога през живота си не съм се вслушвал в ничий съвет, започна сега сам да продавам съвети.
Журналист?
Примамлива професия наистина. Словото, което у нас е така евтино, което никак не се пести, което се подхвърля, разсипва, разхищава — същото това слово ти превръщаш в търговски артикул и го продаваш на висока цена. Може нищо да не знаеш и все пак минаваш за човек, който знае всичко, може никак да не си по-умен от ония, които мълчат, и все пак ти говориш от тяхно име.