Но от момента, когато разбрах вече по какви пътища се получава служба, аз не се поддавах така лесно на отчаяние. Оставих да мине известно време, докато правителствените среди забравят, че съм свършил университет, и отидох при един началник от друго ведомство.
— Господин началник — започнах аз да излагам е чинопочитание молбата си.
— Какво си работил досега?
— Ами … бях младши подофицер.
— Учил ли си нещо?
— Малко нещо… във войската.
— Това е достатъчно, брат, напълно достатъчно. И аз бях жандармерийски поручик, пък ето ме днес, слава богу! Ако Карагеоргиевите въстаници бяха грамотни, тая страна и до днес нямаше да бъде свободна.
— Точно така! — възхитен възкликнах аз.
Отново постъпих на държавна служба и може би щях да ида далече, ако пак не бе подета същата страхотна кампания срещу мене. Най-напред започнаха да изпращат анонимни писма на министъра, в които му донасяха, че аз съм завършил университет. След това „Гласник“, вестникът на служителите от нашето ведомство, започна открито да пише: „Не може да има напредък в нашето ведомство, докато в него се вмъкват хора, които са завършили университет.“ По-нататък това движение взе още по-широки размери и в Народното събрание бе поставен лаконичният въпрос: „Известно ли е на господин министъра, че се е промъкнал в една държавна служба човек, завършил висше образование?“
След всичко това за мен, разбира се, не можеше да има повече място там и в един хубав ден аз се намерих отново на улицата с моята Q. b. f. f. f. s. За да успокоя съвестта си, дадох да я сложат в рамка и я закачих на стената край една друга диплома, която удостоверяваше, че съм приет за член на някакво си певческо дружество.
След като свърших и тая работа и поставих дипломата там, където й бе мястото, пред мене отново застана въпросът — накъде? Адвокат? Журналист? Артист?
Все пак държавата наистина е като родна майка. Постъпи към тебе несправедливо, пък след това те приласкае и поправи несправедливостта си. Така се случи и с мен. Виждайки, че съм загрижен за съдбата си и предполагайки, че още дълго има да си блъскам главата, държавата ми се притече на помощ. За да ми даде време да взема решение, тя ме изпрати в Пожаревацкия затвор с една присъда, която ми осигуряваше възможността да размишлявам цели две години между четирите стени на килията.
Наистина рядко внимание от нейна страна.
В ЗАТВОРА
Първият ми контакт в моята нова среда бе с един градски джебчия. Той дойде при мен и ми смигна, искайки сякаш да каже: „Познаваме се от Арахангеловацкия панаир!“ и ми протегна ръка.
— Добре дошъл, новак!
— Добре заварил, приятелю.
— Хванаха те братчетата, а, хванаха те?
— Хванаха ме!
— А ти внимавай друг път, когато бъркаш в чужд джоб. То и мен ме хванаха, ама аз исках да му отрежа кесията, а това е малко по-тежка работа.
— Но аз не съм осъден за това.
— Не си ли? — изненада се джебчията. — Ама за какво? Да не е за умишлен пожар?
— Не, братко.
— Да не си малолетен съучастник в някое убийство?
— И това не е.
— Ами за какво?
— Бях написал едно стихотворение.
— Стихотворение? — засмя се джебчията. — Разправяй ги на другиго ти, приятелю, на другиго.
— Казвам ти истина.
— Защо не кажеш поне, че си осъден, защото си отишъл на черква да се помолиш богу.
— Ако искаш, вярвай.
— О, такова нещо за първи път чувам. А всеки ли, който напише стихотворение, бива осъждан на затвор?
— Би трябвало, но нали знаеш, мнозина се измъкват. Обикновено се измъкват тия, които са написали лошо стихотворение.
— Твоето стихотворение хубаво ли беше?
— Всички членове на окръжния и на касационния съд твърдят, че било хубаво.
— А на колко те осъдиха?
— На две години.
— Леле! А мене за кражба — само година. Трябва да е страшно мръсна работа това да пишеш стихотворения.
— Разбира се, че е мръсна. Мъчиш се най-напред ти — докато го напишеш, след това мъчиш редактора да го напечата, после мъчиш читателите, след това държавния прокурор — да те обвинява и най-после съдиите — да те осъдят.