— Защо?
— Бях млада и хубава.
— Естествено, естествено. Но, госпожа Лена, оттогава е изминало много време, отишли са си и младостта, и красотата. Вие несъмнено често е имало за какво да мислите.
— Имаше, но не размишлявах и тогава. Не умея, не съм свикнала и не мога.
— Как така не можете?
— Ей така! Цял ден работя и не ми е до размишляване. Оставям за вечерта, а вечерта лягам, завивам се презглава и си казвам: „Хайде сега, Лено, да помислим за тая и тая грижа.“ Отначало всичко е добре, но изведнаж мислите ми се объркват и се отплесват на не знам къде си. Ето така, не умея да размишлявам и това си е.
И госпожа Лена не е единствената. Един началник в едно министерство също ми се оплакваше, че не умее да мисли и успя да ме убеди много лесно. Все пак от учтивост аз го запитах:
— Как така, за бога?
— Хей така, господине, не умея. Вземам аз например у дома книжата по някое важно дело, по което трябва добре да помисля, преди да го докладвам на министъра. Казвам си: това трябва добре да се обмисли, сериозно, и разтварям книжата на масата, хващам главата си с ръце и започвам да размишлявам. Но мислите ми следват приблизително такъв ход: искът на това акционерно дружество в никакъв случай не е административен спор, следователно… Онзи млад инженер днес пак мина покрай нас и жена ми, струва ми се, беше на прозореца; впрочем… Да бих могъл да разбера какво го е прихванало Антоние Джорджевич, та издигна трети етаж на къщата си, защото, ако се вземе пред вид, че… Утре трябва да кажа на господин Панич да не води в канцеларията ловджийското си куче, защото, какво би станало, ако всички чиновници започнат да водят в канцеларията домашните си животни, което впрочем… Страшно ми се е прияло кокошка паприкаш. Трябва да кажа на Нада да ми сготви утре, а би могло… Добре де, а защо Петкович е обявил фалит, работата му вървеше добре или може би… Изведнаж се сепвам, сещам се, че пред мен са книжата и че бях почнал да мисля именно върху тях, събирам си мислите и започвам отново да разсъждавам: искът на това акционерно дружество в никакъв случай не е административен спор, следователно… Онова писмо до министъра във връзка с доставката на дърва за отопление не може да е от никого другиго освен от оня, Арсо — писаря от третия отдел, а същия тоя Арсо… Колко жалко, че ми се счупи кехлибареното цигаре, така го обичах… Какво би било да извардя инженера, когато минава под прозореца, и да му плисна една кана вода на главата… Ето, така бива винаги. Просто не умея да мисля и това си е!
Какъв прекрасен лечебен санаториум би бил затворът за ония, които не могат да мислят, макар и държавата да го е създала точно за тия, които умеят да мислят (имам пред вид политическите затворници). Откъснат от шума на живота и събитията, от човешката глъчка и суматоха, подобно на робинзоновски самотен пазач на морски фар, който наблюдава отвисоко недостигащите до него морски бури, между четирите стени на затвора човек се углъбява в себе си, в собствените си мисли и те като рефлектор осветяват нещата наоколо.
Каква прекрасна панорама се открива, когато сред тая самота погледне човек на света през един такъв далекоглед, какъвто е прозорецът на затворническата килия!
Като пълноводна река тече животът, тече и руши прегради, рони брегове, помита бентове, залива равнини и отнася със себе си всичко, всичко, което срещне, всичко, което намери. Цяло шествие от човешко достойнство и човешки недостатъци дефилира пред този чуден далекоглед.
О, колко много нови интересни неща, колко много истина, които не могат да се видят с просто око!
Всичко това аз знаех още когато сам бях сред това шествие. Но оттук, през увеличителното стъкло, всичко изглежда по-иначе. Ето например минава невинността — с къса пола над коленете, в ажурени чорапи, през които прозират румени крака, в прозрачна дреха, през която се очертава всяка пленителна гънка на тялото й, с широко деколте, из което напира буйна гръд. Ето почтеността — облякла дълга дреха, накривила шапка със звънчета, скача юнашки и се кикоти истерично. Ето и добродетелта — изпъчила търбух като бременна жена, вигнала глава, обръща се наляво и надясно, готова да приема поздрави и поклони. Веднага след нея идва суетата. Тя е по-скоро гола, отколкото облечена, така че през прозрачната й кожа се показват костите й и се броят ребрата й. С развалените си зъби, със съсухрените си гърди, с наплесканите си с червило страни тя прилича на ония жени, които полицаите нощем прибират от улиците. Ето и гордостта — преметнала три лисичи опашки отзад, забола няколко боядисани гъши пера на шапката си, вдигнала глава, настъпва по мазола всеки трети минувач. Ето и злобата — облечена добре и с вкус, любезна и услужлива, с топла усмивка на уста и с котешки поглед. Ето и старата мома — правдата, заменила истинските си зъби с изкуствени, вдигнала високо пола така, че се вижда мръсното й бельо, скрила кривогледите си очи зад тъмни очила, пъхнала цяла къделя вълна в пазвата си, за да запълни с нея посталата си гръд, тая гръд, от която и до днес сучи човечеството. А зад нея — още много и много — родолюбието, лицемерието, себичността, добродетелта, порокът, лъжата и истината и всички други, всички, които отблизо, когато си сред тях, съвсем не ти изглеждат така, както през този далекоглед.