Тия неща много мъдро и привлекателно ни обясняваше нашият ефрейтор Любо. Той най-старателно се опитваше да ни убеди в красотата на войнишкия дълг.
На война никога не се знае кой ще загине и кой ще остане жив. Често пъти загива тъкмо тоя, който мисли, че няма да загине, и остава жив оня, който смята, че ще загине. В интереса на реда и дисциплината много по-добре би било естествено, ако още от началото се знаеше кой ще загине. Ще ми каже командирът толкова и толкова трябва да загинат и аз посочвам: ти, ти, ти и ти — в разход. И ти си загиваш, и всичко е наред, и списъците са изправни — да ти е драго да работиш. Ама откъде ще знаеш. Става, както дойде, не всеки куршум улучва. Твой дълг е да загинеш. Ако не загинеш, не си виновен ти.
Може би поради всичко това комисията, която извършва прегледа на новобранците, много ми прилича на ветеринарната комисия в кланицата, която подбира кое е подходящо за клане и кое не е. Тая наборна комисия се ръководи от една наистина чудна логика: негодното за живот тя признава негодно и за смърт, а годното за живот — годно и за смърт.
След като комисията ви прегледа и ви признае за годен, остригват ви, обличат ви в униформа и от тоя момент вие ставате съвсем еднообразен. Постъпвате във войската с много свои качества, но началството решава, че в казармата не са ви необходими толкова отличителни черти и намалява броя им. Вие ставате еднообразен.
Еднообразието в казармата се изразява в това, че войникът трябва да бъде остриган, да бъде облечен в униформа и да не разсъждава. Особено последното е едно от най-съществените условия на еднообразието.
— Войникът няма защо да разсъждава — обясняваше ни ефрейторът. — Какво остава за господин майора, ако всички ние вземем да разсъждаваме. Ти трябва да слушаш, това е, а не да мислиш.
В края на краищата човек не знае какво да прави в живота — да разсъждава или да не разсъждава. В училището чуваш постоянно да ти казват: „Учи се, синко, да мислиш! Тежко ти, ако не знаеш да мислиш в живота.“ Като свършиш училище и те вземат в казармата, казват ти: „Не смей да мислиш! Не си дошъл тук да мислиш.“ Когато пък се ожениш, жена ти ти казва: „Моята работа е да си гледам живота и къщата, ти да му мислиш!“ А държавата те осъжда на две години затвор, защото си мислил.
Иди разбери след това дали е по-добре да мислиш, или да не мислиш. Тия, които мислят, твърдят, че е по-добре да не се мисли, а тия, които не мислят — че е по-добре да се мисли.
— Докато аз мислех и разсъждавах, той трупаше пара по пара и ето го днес богаташ, а аз — последен бедняк — казва един неудачник.
— Щом почна — да мисля и обмислям нещо надълго и широко, то става точно наопаки, свърша ли нещо слепешката, то излиза точно както трябва — заявява един опитен човек.
Така се разкайват ония, които са мислили. А ето какво казват ония, които не са ми слили:
— Да бях на времето мислила, не щях тебе да взема — казва младата жена на по-възрастния си мъж.
— Не съм мислил, брат, да бях мислил, не щеше да ми се случи това — оплаква се оня, който е изгубил безвъзвратно нещо.
Слушайки всички тия оплаквания, човек не може да не се запита: кое е по-добре — да мисли или да не мисли. Изглежда все пак, че всичко зависи от професията. Има професии, при които е абсолютно необходимо да се мисли, има и други, при които това поне не е задължително. Към първата категория — ония, които са задължени да мислят, спадат например шофьорите, ватманите, пилотите, машинистите и кормчиите. Хората от всички останали професии — държавниците например, професорите, писателите, висшите и низши чиновници, свещениците и офицерите принадлежат към втората категория.
Щом облечеш униформата и престанеш да мислиш, ти веднага ставаш войник, вкарват те в строя и те учат да се равняваш. Равнението, на което много държат в казармата, има за цел да подравни хората като с конец и да ги научи никой да не излиза пред другия. Командирите изразходват доста сили и време, за да внедрят във войниците тоя полезен навик, и все пак, щом напуснат казармата, те веднага го загубват — може би защото в живота повече се цени способността да излезеш пред другите.
Друг навик, който се създава в казармата, е умението да вървиш в крак. Не бива нито да изоставаш, нито да избързваш, а трябва да вървиш в крак с тоя, който е до тебе, с оня пред тебе и оня зад тебе. Тук твоята университетска диплома нищо не струва. Тя не ти дава право да направиш по-голяма крачка. Ти трябва да вървиш постоянно крак в крак с тоя, който във войската за пръв път се е остригал и за пръв път тук е научил презимето си. Спомням си, че в Македония веднъж видях кон и магаре, впрегнати заедно. Те трябваше да вървят в крак. Но колкото пъти нещастният кон се опитваше да направи по-голяма крачка, да ускори хода, усилията му все се разбиваха в ината на магарето, което ту не искаше да върви бързо, ту спираше или пък във философската си разсеяност теглеше в съвсем противоположна посока. Ако в казармата бе позволено да се мисли, тоя пример предлага богат материал за размишление и би могъл да послужи евентуално като подходящо сравнение.