Щом се научите да марширувате, започват да ви учат да удряте крак. Това удряне на крак е толкова важно нещо, че оня взводен командир, чийто взвод може така да удря крак, че калдъръмът да пращи под ботушите, добива специална похвала. Защо е необходимо така да се удря крак при маршировка, и до днес не ми е ясно. Може би това става по предписание на военния устав, според който цел на всяко движение е да се преодолее известно разстояние, за известно време, с възможната най-малка загуба на сили. А може би това е просто обикновена услуга, която армията прави на общината и държавата, като набива камъните на калдъръма по улиците и утъпква друмовете.
Целта на това бясно удряне с крак може би щеше още за дълго да ми остане непонятна, ако неотдавна не ми бяха обяснили, че то е било измислено и въведено във военния устав от армейските доставчици на ботуши.
След като се научиш да се равняваш и да маршируваш, започват да те учат как да поздравяваш началството. Да не поздравиш някого в обществото, се счита за неучтивост, но да не поздравиш началството във войската, това е вече престъпление. Затова на обучението на войниците в отдаване на чест се отделя особено внимание и военният правилник в това отношение е особено изчерпателен и ясен. От него войникът научава на първо място, че когато срещне началника, когото трябва да поздрави, при поздрава той трябва да обърне глава на тая страна, от която минава началникът, а не на обратната. Това наистина е много мъдро правило. Освен това той трябва да знае, че е длъжен да поздрави началника, когато минава покрай него, а не, да кажем, след като го е отминал вече. „При известни случаи — казва се мъдро в правилника — войникът може да поздрави началника си по-рано, отколкото позволява предписанието, в случай че забележи, че началникът го е погледнал веднаж и няма вероятност да го погледне втори път.“ Много хубаво и похвално е наистина, че тия предписания дават такава широка инициатива на войника.
Макар че обучението в отдаване на чест не спада към най-тежките военни упражнения, някои правила все пак ме смущаваха. Как отдава чест простият войник, това ми бе ясно, но във военния устав има предписания и за това как трябва да поздравяват началството барабанчиците и тръбачите. Хайде и това би могло да се разбере. Но според правилника музикантите бяха длъжни да отдават чест всеки „според характера на инструмента си“. Ето това никак не можех да разбера. Да кажем, че флейтистът, ако иска да поздрави началството „според характера на инструмента си“, трябва, щом се зададе някой офицер, да започне да свири с уста. Добре, това разбирам. Да кажем, че и тъпанджията иска да поздрави началството „според характера на инструмента си“ — щом се зададе офицерът, то той е длъжен да бухне с юмрук по гърба първия, който му се изпречи на пътя. Добре, и това разбирам. Но как могат да поздравят началството „според характера на инструмента си“ ония, които свирят на бас-туба? Един такъв поздрав, отдаден „според характера на инструмента“, би могъл да звучи дори неучтиво.
След като преминеш и това така важно обучение, отдаването на чест, тогава ти дават пушка и от тоя момент не пушката принадлежи на тебе, а ти принадлежиш на пушката, т.е. пушката е главното, а ти си един вид прибор към нея. Ти например можеш да бъдеш кален, но пушката трябва да бъде чиста; може да си счупиш и носа, да си изгубиш ухото или пръста, но на пушката не бива да се развали нито една бурма. Ти можеш да се загубиш, можеш, ако ти харесва, да загинеш, с една дума, можеш да не си налице, но пушката трябва да бъде налице. Ако ти пострадаш, разболееш се, да кажем, от треска, навехнеш си крака, изсипеш се или ти се откъсне бъбрекът, изпращат те в лазарета, там ти дават няколко грама хинин, от който няколко дена ти пищят ушите, и пак се връщаш в строя. Ако пушката пострада обаче, тогава съставят комисия, преглеждат пушката от всички страни, проучват въпроса, пишат доклад, опаковат я внимателно и я изпращат на поправка, откъдето тя се връща отново в строя вече съвсем здрава. Теб те взимат във войската от дома ти, от родителите ти без никаква разписка. Ако се върнеш след две години, върнеш, ако не — здраве да е. А пушката се взема под разписка. В разписката се означава, че тя е взета в изправност, за да се върне също в изправност. Не се ли върне, започват следствия, рапорти, комисии, търсене на отговорности и не знам още какво.