Журналистът: Мога ли да знам подбудите, които са ви ръководили, когато сте предприели тая стъпка?
+ Аз: Отдавна ме занимаваше мисълта, как да се оттегля от живота.
Журналистът: Имахте ли някакво особено основание да изберете именно тоя момент за смъртта си?
+ Аз: Мога да ви кажа, че всъщност мислех да отложа цялата тая работа за по-късно, но нещата се развиха без мое желание.
Журналистът: Тая подробност представлява интерес за мен. Бихте ли били така любезен да разкажете нещо повече по тоя въпрос?
+ Аз: Защо не. Ето как стана. Лекарите, които бяха се събрали преди няколко дена около леглото ми, взеха на латински език решение, че трябва да умра. Понеже още от най-ранна младост аз съм бил лош ученик по латински, използувах това благоприятно обстоятелство и просто не ги разбрах. Когато на другия ден дойдоха отново, те се изненадаха, че ме намериха жив. „Това не е възможно!“ — извикаха те в един глас. Започнаха отново да ме чукат, опипват, преслушват и се разделиха на два лагера. Моят домашен лекар беше на мнение, че в срок от двадесет и четири часа аз трябва да умра, докато друг един негов колега, мой добър приятел, викаше възбудено: „Този е способен да се мъкне така още месец-два!“ Аз се опитах да променя техните гледища, но без успех. Те все повече и повече се разгорещяваха. Най-после започнаха да се обзалагат. Моят домашен лекар заложи една съвсем нова хилядарка, че ще умра за двадесет и четири часа. Колегата му заложи също хилядарка, твърдейки, че „ще се мъкна така още дълго време“. По тоя начин всеки заложи за живота ми, стиснаха си ръцете и ме помолиха да им бъда свидетел. На другия ден сутринта домашният ми лекар дойде сам и още след първите думи, които размени с мен, разбра, че съм на страната на другия.
— О, това никак не е хубаво от ваша страна! — започна да ми натяква той. — В случая вие трябва да бъдете напълно неутрален, но ако мислите, че може да симпатизирате на едно от двете мнения, то аз съм ви по-близък.
Аз се оправдавах, че не искам да бъда пристрастен и че нямам никакви особени съображения да приемам мнението на другия лекар освен това, че той ми разрешава да поживея малко повече. Тия думи обидиха много моя лекар, той пламна и ми каза направо, че неговият колега е пълен невежа и че е застанал на такова мнение само за да го злепостави като домашен лекар.
— Но аз, господине, няма да се оставя да бъда опроверган; няма да позволя да бъда опроверган. Вие, господине, трябва да умрете оше днес!
Опитах се да му възразя с някои разумни съображения, но той продължаваше да държи на своето, убеждавайки ме колко некрасиво от моя страна е аз — един културен човек, да подценявам медицинската наука, която през нашия век отиде най-напред от всички останали положителни науки.
Накрая той примъкна един стол, седна до леглото, взе ръката ми и започна приятелски разговор:
— Значи, вие приемате да живеете така още месец-два, примирен всъщност с мисълта, че ще умрете!
— Да.
— А аз бих казал, драги приятелю, каквото има да става, да става по-скоро. Срещу ръжен не се рита. Нашият народ е мъдър и има здрава философия. Трябва да се учим от нея.
В края на краищата, след като апелира и към доброто ми сърце, аз трябваше най-после да отстъпя. И ето сега съм мъртъв.
Журналистът: Това наистина е интересно! (Записва.)
+ Аз: Да, много интересно.
Журналистът: А смея ли да ви помоля да ми кажете мнението си за смъртта?
+ Аз: С удоволствие ще ви отговоря и на тоя въпрос, но трябва да ви кажа най-напред, че промених мнението си. Преди да умра, имах друго мнение за смъртта — също както преди да се женят, хората имат друго мнение за брака.
Журналистът: Мен особено ме интересува това ваше мнение, защото то може да се счита за достоверно.
+ Аз: Наистина така е. Вие сте попаднали на много щастлива идея — да питате един мъртвец какво мисли за смъртта. Това е единственият начин да се създаде достоверна представа за това явление.
Журналистът: (изважда нов лист хартия).
+ Аз: Вие много добре знаете, че има различни мнения за смъртта, но всички те са мнения на живи хора. Когато умрат, тези им мнения претърпяват известна корекция, само че те не ни съобщават тези свои коригирани мнения. Според най-стария възглед, застъпен в почти всички религии, съществуват два живота — единият земен и другият вероятно надземен. Според тоя възглед сега аз би трябвало да бъда в надземен свят, а имам предчувствието, че тепърва ми предстои да бъда в земята. Това остаряло мнение по-късно е било препарирано във възгледа, че съществуват два живота — материален и духовен. Според тоя възглед, когато умре физически, човек живее духовно, а вероятно и обратно — като умре духовно, живее физически. Вторият случай се среща много по-често в живота и мога да ви кажа, че физическият живот се предпочита пред духовния вероятно затова, защото духовният живот (имам пред вид тоя след смъртта) е страшно монотонен. След като човек умре, духът му страшно скучае и единственото му развлечение е да посещава своите най-близки хора и да се явява на жените на спиритически сеанси. Иначе, мога да ви кажа, моето дълбоко убеждение е, че смъртта е навик. Нещо повече, човек по-бързо и по-лесно свиква със смъртта, отколкото с живота. И вярвайте ми, тоя навик става толкова дълбок, че мъртвецът никога не мисли за живота за разлика от живия, който постоянно мисли за смъртта. Живият човек дори си съкращава живота, докато мъртвият никога не може да си съкрати смъртта. За да влезеш в живота, необходимо е да извършиш много приготовления: трябва да се учиш да ходиш, да говориш, а след това трябва да придобиеш и известна квалификация, докато при смъртта всичко това не е необходимо — не е необходимо нито да ходиш, нито да говориш, нито да имаш някаква квалификация. Мъртъвците не зачитат делението, което общината прави на гробищните парцели, на парцели от първа, втора и трета класа — всички те се смятат за мъртъвци от първа класа. За смъртта и за нейните положителни страни има много хубави мисли и фрази, казани от философи, които са обичали да живеят. Така според тях смъртта е убежище на спокойствието, тиха почивка след житейските бури; смъртта е философията на живота, краен резултат на всички усилия и крайна цел на всички пътища и още много такива хубави думи, които се употребяват обикновено в надгробните речи. Една от тези фрази казва, че е по-добре да бъдеш мъртъв лъв, отколкото живо магаре. Мъртвите лъвове са съгласни с тая мисъл, но не и живите магарета, а когато болшинството не признава нещо, то си остава само мъртва книжна мъдрост. Що се отнася до моето лично мнение, мога да ви кажа, че за смъртта аз имам много добро мнение като за едно от най-сигурните положения, които човек може да постигне, и поради това, уверявам ви, бих желал още да съм жив.